Атанас Славов - Пентаграм

Баюн се опита да задържи още малко сладостния уют на съня, но през прозореца се беше процедил изгревът – този безжалостен убиец на нощни илюзии. Предписанието също се включи и желанието да заспи отново изчезна съвсем.

Породистият фил, който нямаше име и се отзоваваше на прякора „Бу“, влезе в стаята с престорена леност, изви бодливата си опашка – и изведнъж с пъргав скок се оказа на стената, почти под тавана. Това беше покана за старата игра и Баюн с комично подражание на движенията му напрегна тяло и излетя от леглото.

За изминалите месеци като че ли беше привикнал към Предписанието. Но напрежението си оставаше. Отначало всеки момент очакваше неговият контрольор да изникне наблизо и да започне да го командва от висотата на огромния си ръст. После остана само чувството за неизменно и неизбежно присъствие на абстрактна и невидима личност…

Баюн се качи в гражданския автобус – до идването на военния оставаха двадесетина минути, валеше дъжд, а на спирката нямаше навес. В ранния час половината места бяха свободни. Баюн се разположи до прозореца. На задната седалка двама старци обсъждаха фронтовите новини. Единият беше колониален ветеран и подчертаваше своето превъзходство толкова агресивно, че гласът му прехождаше в сопрано.

– Какво! Какво! Ти тогава си се молил на духа на майчиното мляко! С десет години съм по-умен от теб, така че не ми възразявай! Сега никой не умее да воюва така, сега има самолети и тези… танкове, и дирижабли, и картечници, и какво ли не още!

Старецът се задави от прилив на чувства и събеседникът му се вклини в паузата с неочаквано дълбок бас.

– Пък в нашето скривалище угасна осветлението и тъкмо бяха обявили тревога, та щях да си потроша главата…

– Да! Да! – изпищя бившият колониален офицер. – Трошехме си главите в кондафската мъгла, какво знаят сега! Тоя мой ревматизъм ми е като медал оттогава! Сега лесно се побеждава, като има картечници. Ами ако към бойния дух имаш само една скапана пушка? Какво? Какво ми възразяваш! Ти там щеше да се посереш в мъглата!

– Недейте така, господине – обърна се Баюн. – В днешната война не е по-лесно. Днешните бойци също…

– Ти на колко си години, момчето ми?

– На двадесет и седем, но…

– Тогава какво ми говориш, мило момче! Много лесно ставате стратези сега – ти май и фронт не си помирисвал, мило момче! Преди петнайсе години, когато бяха Едносъщните… Не ме гледай така, момчето ми! Аз и медал имам за участие в Прелома! И аз гоних Едносъщните! Да, кални бяха, корумпирани, мръсни, но имаха военни. Имаха офицери, мило момче, и държаха Кондаф в железни клещи!

– Пък при миналата бомбардировка се срути половината от скривалището, та затрупа десетина души – намеси се вторият старец. – Хубаво, че вратата остана…

– И при нас се срути – включи се жената до Баюн.

– Изгубих си купоните и докато ми извадят нови, все от спекуланти купувах. Тогава цените бяха… – Автобусът спря и жената побърза да слезе, така че никой не чу съображенията ù за цените.

Баюн равнодушно я проследи с поглед. Слухът му постепенно се изключи от шумните старания на старчето, което продължаваше да доказва нещо на въздуха пред себе си. Скоро автобусът навлезе в новия център. Баюн обичаше този провокиращ архитектурата на Вечинт аеродинамичен модел. Това беше по неговия вкус – напомняше за изящните линии на самолетите, приканваше към полети, вятър и нещо ново… Да, господа ветерани, новото идва и никакви възторзи по старата армия няма да го спрат. Вече петнадесет години Едносъщните не мърсят с присъствието си нангарския въздух. Наистина отделни изостанали типове продължават сутрин да търсят около пъпа си центъра на Единната същност, но, господа, това е просто смешно! Може би вие също търсите, господа ветерани? Сутрин?

Зад завоя се показа бялата като обедно небе сграда на Фелдстратегиума. Всъщност животът беше прекрасен. Летец-тактик, който въпреки провинциалния си произход само за пет месеца се издига до аналитик-стратег в секретния отдел на Фелдстратегиума – това, господа, е една невероятна кариера, която… е, да, разбира се, Предписанието.

Пред главния вход го спря – за негова изненада – Халбун Криш.

Баюн си спомни – някой му беше споменал – Халбун също се е добрал до столицата и е преминал на цивилна работа, но това беше отдавна. Верен на своите традиции, бившият началник на Баюн бе все така дебел и дружелюбно пиян.

– Баюн-чи, слава на съдбата! Велика съдбо, ти – стратег! Това заслужава да се полее! Не, не възразявай, аз те каня. Познаваш ли семейство Теракол?