Стори му се, че се е събудил в друга стая, два пъти по-голяма. После разбра, че илюзията е създадена от дневната светлина, ярко отразена в огледалото, което заемаше цялата стена срещу прозореца. Това двойно отражение придаваше на стаята странна импозантност. Баюн неволно започна да разглежда в огледалото огромното легло, на което беше спал едва ли не напряко и от което сега се подаваше собствената му разрошена, сънлива и небръсната физиономия.
Повече не му се спеше – винаги на ново място беше така. Той стана, въпреки че до срещата в Деарския електромеханичен институт оставаха повече от два часа. Искаше му се да полежи още, но от това щеше да последва лениво разположение на духа през целия ден.
Когато излезе от банята, желанието да се върне отново в леглото беше изчезнало. Стратегът отвори папката на нощното шкафче – там, както във всеки луксозен хотел, имаше приготвени листове и пликове за писма. Искаше да напише няколко реда на майка си; започна да избира между картичките, на които искряха фидеарските красоти – несъмнено по-цветни от действителността. От втория сектор на папката се подаваше някакъв сгънат лист. Баюн го разтвори и с известно учудване зачете текста, отпечатан с едър декоративен шрифт. „Инструкция за начинаещите обожатели на Деара“ – гласеше заглавието.
„Който и да си ти – делови пътник или временен беглец от светската и военна суета на своята страна – ти си гост на Деара. През времето на твоето пребиваване тя ще бъде твоята майка и любима. Не се учудвай, пришълецо – Деара е майка на своите дъщери, които носят върху красивите си силни рамене бремето на цялата духовна и държавна власт, майка на своите синове, които непокварени от лъжовни илюзии за мъжко надмощие, уверено крачат редом със своите обожаеми дами и им помагат във всичко, на което са способни.
Несъмнено ти много си чувал за нашите деарки. За тяхната красота, гордост и благородство. За тяхната свобода в любовта, неограничавана от никакви административни бракове. Но не си създавай илюзията, че ще срещнеш лекодостъпните момичета от курортите на своята държава. Откажи се от подобно отношение – с него ще изгубиш всички шансове и – ако си упорит – ще привлечеш интереса на нашата Контролиция. Уверявам те, че тя, независимо от мъжкия си състав, работи добре.
Вашите държави непрекъснато воюват, изясняват отношения, изпадат в конфликти и противоречия. Нашата Деара е дама, в чието сърце винаги ще се намери място за теб и твоята почивка от суетата. Стига да намериш ключа към това сърце.
Щастливи преживявания и чувства, пришълецо!“
Баюн прибра листа обратно.
„Не знаеш да се смееш или да плачеш… Или все пак нещата тук са по-естествени, отколкото ми се струва?“ Той се усмихна – леко и не много весело, – написа няколко стандартни реда за това колко добре е пътувал и колко е красива столицата, и запечата картичката в луксозния плик с герба на хотела. Облече се и слезе във фоайето, за да телефонира. Преди всичко в посолството, за да регистрират командировката му. После в института, откъдето потвърдиха уговорената среща, и накрая – на номера, който му даде Комран. Оттам не отговори никой. Той окачи слушалката и излезе на площада.
Влажният вятър носеше откъснати от вълните невидими капчици, разхлаждащи лицето му. Спокойна крайбрежна алея плавно се извиваше в далечината, размиваше се в леката прозрачна мъглица. Баюн си спомни (колко отдавна беше!) пътешествието върху айсберга. Онзи океан, Лонт, беше синкаво-зелен и спокоен. А Пант бушуваше, хвърляше се върху вълноломите, начупваше слънчевите лъчи в белите гребени на вълните и като малки призрачни мълнийки през пяната прелитаха дъгоцветия. Водата имаше странен тъмновиолетов цвят.
„Отново океан… И хоризонтът е толкова далеч, че ти се иска да обхванеш поне с мисълта си цялото това пространство, в което някак… неочаквано изчезват дребните неща. Толкова обичаните от господин Фартат дребни неща… Несъмнено дамите от Деара ги владеят много добре. Винаги място в сърцето – иронично се усмихна Баюн. – Място в необятното сърце на Деара има не толкова за заблудени туристи и обожатели… въпреки че и те не са за пренебрегване. Но мястото е преди всичко за техните капитали в стотиците свръхсигурни банки, нефалиращи банки, където всяка наплашена от икономическата суета душица може да складира своето валутно самочувствие. И нангарските преломници, и кондафските генерали, ампайските Едносъщни, дииските вождове, гинвохските князе – кой ли няма тук влогове? Тук е сигурно, Деара не воюва и никой не би посмял да воюва с нея – кой е луд да пали огън в касата си? Този смешен и с такова старание поддържан матриархат… Всъщност много логично, нали мъжете правят бунтове и революции – ако имат време и ако възпитанието им позволява да допуснат тази мисъл…“
Читать дальше