Атанас Славов - Пентаграм

„Всичко трябва да се промени… Всичко.

А не знам как.

Но чувствам, че може…

Не стигат идеалните представи на Сироган. Донякъде Фартат е прав. Действителността иска своето истинско лице, а не маска, пък била тя и идеална…“

Баюн слезе в салона и потърси определената му маса. Оказа се, че има за съседи двама калуриси. Последва равнодушно, но възпитано представяне, после стратегът взе менюто, а съседите му се върнаха към обсъждане на свои проблеми.

Баюн се постара да се справи с обяда по-бързо, защото съседите го дразнеха. Тъкмо се канеше да си тръгне, когато високоговорителите съобщиха, че ще се прожектира филмът „Огнени пилоти“.

Поколеба се дали да остане – беше гледал доста филми с подобни заглавия, всички си приличаха, всеки следващ му доставяше все по-малко удоволствие… Почти беше решил да излезе, когато един от съседите му спомена, че филмът е цветен. Досега Баюн беше гледал два или три цветни филма. Но нали скоро съобщаваха, че „Киноепоха“ е патентовала лента, възпроизвеждаща всички възможни цветове… Стратегът обърна стола към екрана, който поставяха двама служители.

Филмът започна толкова близко до познатите шаблони, че Баюн без малко да изругае гласно. Младо момче, за пръв път попаднало в бойната ескадрила на Прелома; до този момент, естествено, не е помирисвало дима на войната; старият, опитен пилот, изпечен боец, се превръща в негов наставник. Грубовато веселие преди боя. Жестока въздушна битка…

Сражението беше направено блестящо. Старите самолети, построени от дърво и плат, комични и предизвикващи жалост с трите си поставени едно над друго крила, се биеха истински. Прелитаха на метри един от друг, получаваха картечни откоси, пламваха и избухваха, в безпорядъчно премятане политаха към земята, а от откритата кабина падаше мъртвият пилот, обхванат от пламъци… След боя авиаторите се събираха в палатката, пееха песни за загинали пилоти, веселяха се, за да забравят загубите, и отново се хвърляха в поредния бой – през плътната зенитна отбрана, между настръхналите с оръдия дирижабли, над мрежите на заградителните аеростати, за да се срещнат с вражеската ескадрила – един самолет срещу десет… Някой загиваше, някой кацаше с повредена машина на територията на Едносъщните, за да попадне в плен. Другите се връщаха, а пред казармените помещения ги чакаше поредното попълнение – все същите млади момчета, набързо обучени в тайните Преломни школи, възторжени и нетърпеливи, недоумяващи защо са толкова мрачни лицата на авиаторите…

Отзад тракаше прожекционният апарат. Баюн гледаше, почти без да мига, подтиснат от яркостта и реалността на филма. Реалността? Да, всичко изглеждаше истинско. По-истинско от самия живот… Блясъкът на тази свръхестественост постепенно ставаше прекален, будеше раздразнение. Като че ли съвсем естествено беше объркването на младия герой пред момичето от местната кръчма… но Баюн реши, че повече няма желание да гледа. Стана и сведен под прожекционния лъч, напусна салона.

Навън го очакваше голямото празно фоайе, осветено от равната бяла светлина на облаците, идваща отгоре и отдолу – дирижабълът летеше между два слоя млечно сияние. Младият мъж придърпа едно кресло до илюминатора и спря погледа си в бялото безформие. Защо всъщност толкова го подразни филмът? И преди беше гледал подобни… въпреки че тогава ги нямаше всичките тези мисли, всички тези съмнения, изводи… Правдивостта на филма криеше нещо, което Баюн възприе като болезнено премълчаване. Тези героични и мъжествени пилоти, които с отчаяна самоотверженост крушаха врага – тях ли виждаше всеки ден в коридорите и кабинетите на Фелдстратегиума? Затлъстели, с вели и празни лица, върху които тръпка на движение предизвиква само мечтата за нов пагон! Баюн не знаеше как в един исторически филм могат да бъдат казани истини за съвремието, но чувстваше, че е възможно. И знаеше, че и в този филм не са казани…

Вратата на салона хлопна. Още един зрител напускаше прожекцията. Това събуди у него инстинктивен интерес – искаше му се да види този човек, да прочете в очите му дали същите подбуди са го накарали да излезе, или просто търси тоалетната. Понечи да се обърне, но в този момент стъпките на излезлия прозвучаха до съседното кресло.

Беше възрастен и малко смешен, с леко изпъкнали очи, пълни със затаено веселие. Костюмът му беше повече от скромен за луксозния колорит на „Велдакон“. Стратегът разбра, почувства, че този човек не е нито преуспяващ инженер, тръгнал да наруши математическия разпорядък на живота си с някое курортно интимно приключение, нито калурис с очи, премрежени от паяжината на финансови комбинации, нито просто аристократ, убеден, че в Деара също е скучно, но поне не толкова. Беше просто уморен, много видял от живота човек, който имаше от какво да си почива и знаеше защо пътува за Деара. Пилотът реши, че на всяка цена ще се запознае с него.