Атанас Славов - Пентаграм

Когато Баюн излезе от Контролицията, беше съвсем тъмно. Връщащите се от работа вечинтци изпълваха улиците. По старому той се сля с тълпата. Не искаше да мисли за нищо, всичко в него вибрираше от преживяното съсредоточаване. Краката му механично и деловито отмерваха шестоъгълните плочи на тротоара, очите жадно скачаха по пъстроцветната тълпа в светлината на фенерите. Скоро хората се разредиха и Баюн видя къде са го довели краката му – в квартала, където живееше Игис. По-точно – където беше живяла Игис. Поредната бомбардировка го бе превърнала в развалини. Аварийните бригади в светлината на прожектори разчистваха улицата. Баюн скоро се оказа пред самата къща. Беше оцеляла фасадата с входната врата, на която се белееше стандартна бланка – обявление на аварийните бригади. „Семейство Хоуфа е живо и в пълния си състав. Понастоящем са евакуирани в…“ Следваше адресът на родното село на мама Емалрин. Странно, едва сега забеляза Баюн, аз никак не се тревожех за съдбата на Игис! Той разбираше, че трябва да се засрами, учуди или огорчи, но не изпита нищо подобно. Само някакъв разсеян интерес. Тези развалини изглеждаха почти естествени… Сградата на любовта му не бе издържала попаденията на неочакваните събития. Сега от нея стърчаха само живописни развалини, които носят толкова окончателност, че после сами изчезват от спомените…

Баюн постоя още малко, обърна се и уморено повлече крака към квартирата си.

– Благодаря ви – каза Баюн. – Може ли да платя веднага?

Келнерът кимна. Стратегът плати за една чаша тоно и два сандвича, прибра портфейла и отново придърпа стола си към перилата на терасата.

Огромният дирижабъл „Велдакон“ висеше пред мачтата си съвсем близо до сградата. Малко по-далеч, в началото на спомагателната писта стояха пет изтребителя. Съвсем миниатюрни, почти играчки в сравнение с дирижабъла, те осигуряваха неговата безопасност по време на полета. Актуална мярка – още в началото на войната, нарушавайки всички подписани конвенции, кондафски самолети свалиха два пътнически дирижабъла.

Баюн захапа втория сандвич. Погледна часовника си. Поколеба се дали да изпие останалите в чашата две глътки. Отказа се. За втори път високоговорителят съобщи, че „Велдакон“ излита за Деара след час. Младият мъж стана и се упъти към телефона. Искаше да се срещне с Халбун преди тръгването и с радост чу в слушалката неговия плътен скандалджийски глас:

– Я, кой ми се обаждал! Къде си бе, Баюн-чи?

– Тук, на гарата. В закусвалнята. Какво ще кажеш, ако…

– Нямам какво да казвам, ами направо идвай. Знаеш къде ми е кабинетът, нали? Чакай, ти какво търсиш на гарата? Да не пътуваш за Деара?

– Аха.

– Е, тъкмо ще се видим. Ще ми кажеш откъде намираш толкова пари, че да пътуваш с „Велдакон“.

– Ще ти кажа. След пет минути съм при теб.

– Хайде – каза Халбун и затвори телефона.

Баюн тръгна към вратата. Съпровождаше го пронизително свирене – пробваха турбините на дирижабъла. Над терасата се издигаха облаци пара.

Кабинетът на Халбун се намери лесно. Не липсваше и неговият собственик. Командорът на въздушната гара седеше, обърнал гръб на бюрото си, пред малка масичка с колелца. Наведен над нея, той похапваше – сериозно, с размах и не без достойнство. Не, той не беше лаком, но солидното му телосложение изискваше солидно хранене. Баюн чувстваше някаква топлота към този дебел мъж, който се различаваше от другите само по едно: никога не беше гледал на Баюн като на фигура в някаква своя игра, а просто така – като на Баюн!

– Сядай, младеж – покани го Халбун. – И си хапни.

– Ще ти откажа, преди малко закусвах – извини се пилотът и се намести в креслото срещу него. – Как се чувстваш като шеф на цивилно стопанство?

– Зле – отвърна с пълна уста Халбун, – много работа…

Той довърши последната от четирите пържоли и задълго надигна бутилката.

Баюн го изчака, после поведе един от онези незначителни разговори, в които старите приятели не толкова си казват нещо ново, колкото се докосват до отминалото. Но имаше и нещо друго. Чувстваше, че Предписанието се интересува от Халбун по някакъв особен, странен начин. Не беше пресметливият прицелен интерес към Комран, Дилетиле или Фартат. Беше като спокойно вглеждане, леко любопитство, очакване на нещо неизвестно за другите. Тук отново имаше от онези неясни петна, които Предписанието непрекъснато оставяше по картата на мислите му и които едва ли някога щяха да се прояснят. Заповяда си да не мисли за това, и успя да прекара останалото време в безгрижно прехвърляне на думи. После набързо се прости – до отлитането оставаха десетина минути.