Атанас Славов - Пентаграм

– … заповядвам ви, летец! – проби най-сетне бариерата на мислите му писъкът на Трелан.

Баюн се подчини, този път без неприязън. Поеха обратно, а зад тях бавно бурята изоставаше.

Приятно е да си победител.

След спирането на реактивния мотор турбините бяха странно тихи. Инженерът дойде на себе си, размърда се, започна несръчно да разкопчава коланите и да опипва парашута зад гърба си.

– Закопчайте се, господин Трелан – каза пилотът.

– Не чувам званието си, летец-тактик! – процеди Трелан.

– Закопчайте се, инженер-стратег.

Радостното настроение от полета угасна. Раздразнението отново изпълни пилота, напомни му, че в днешния полет той не е господар на себе си и самолета. Напомни му, че инженер-стратегът от секретния отдел Трелан Карус провежда полетни изпитания на новия (честно казано, негов) мотор и следователно има правото да командва един от най-добрите пилоти-изпитатели на Нангар.

Вече кръжаха над летището.

– Продължете изпитанието сам, летец-тактик – сухо каза инженерът. – След полета ще ми докладвате съгласно протокола.

Той отвори капака и заедно с ледения въздух вътре нахлу оглушителното свистене. Баюн знаеше колко е трудно излизането от задната част на кабината върху крилото. Знаеше, че може да помогне на Трелан с леко накланяне и издигане на самолета, но не му помогна. Проследи с поглед падащата фигура и сърдечно пожела блокирал парашут. Апаратът, разбира се, беше в ред, долу гостоприемно го очакваше главната писта и Баюн побърза да изхвърли от мисълта си секретега Карус. Колкото и далеч да е, един висш офицер никога не може да бъде приятна мисъл.

Пилотът натисна едновременно завойната ръчка и лоста „крен-тангаж“. Самолетът, отново усетил твърдата му ръка, легна на крило, описа плавна дъга и се понесе към пустинята. Чакаше го полетната зона и укрити сред дюните мишени, които трябваше да бъдат разстреляни – първият в света реактивен самолет още не е доказал бойните си качества. Баюн предвкусваше бъдещия летеж на куршумите. Всяка една от тези мишени би могла да се окаже кондафски танк – тежка желязна кутия, от която ноктите на закалените куршуми трябва да изтръгнат жалките купчинки месо и кости, осмелили се да престъпят границата на велик Нангар…

… и очите му срещнаха Нангаруза – сляпата пустиня с кафяви зеници – гонени от вятъра храстови кълба. Нангаруза го погледна така студено, сякаш никога не го бе виждала, не го бе викала на бой, сякаш това е под нейното достойнство.

Пустиня на демоните.

Баюн изтръпна и стисна зъби. Отново му се удаде да прогони този глупав страх. Пустинята на демоните пак се превърна в познатото и изучено пясъчно море, въздухът над което пази раните си от многобройните полети. Летецът се намръщи, като разбра източника на тези идиотски настроения – сенките на редките облаци, остатъците от бурята, дошла откъм Кондаф! Мисълта за Кондаф подгони кръвта към лицето му. Пилотът се усмихна със злостно удоволствие. Една мисъл за Кондаф трябва да заслужава прилив на кръв, неслучайно инструктор-тактикът Тол обичаше да повтаря пред новобранците: „Повече кръв по лицето при учение – по-малко кръв по лицето в боя!“.

Да, господа от Кондафския център, или от Концентър, както предпочитате, на нас кръвта не ни се свиди, с вас как е – не знаем. Или може би се надявате, че няма да узнаем? Смятате, че ако преди петнадесет години правителството на нашия Презитег… впрочем, господа кондафари, за вас той не е „нашият Презитег“, а неумолимият Президент-стратег на Велик Нангар, който някога великодушно ви даде независимост и който изглежда ще си я вземе обратно, защото вие не сте дорасли до независимост, господа кондафари, и едва ли ще дорастете някога до нея.

Баюн плъзна поглед към пясъчните хълмове. Зоната на мишените наближаваше и той запали факела на реактивната струя. В движенията му имаше точност, онази точност, която се получава от чистия синхрон между целите и средствата – познанието за тези цели и владеенето на тези средства. От ясната вражеска същност, нейната мерзост и нищожество. Впрочем една точност на истините винаги зависи от известна неточност на знанието – в случая онова знание, което дава представа за вътрешните пружини и зъбни колела на политическите механизми. И откъде би могъл летецът-тактик Баюн Глордах, двадесет и шест годишен изпитател при Фелдстратегиума, да се сдобие с това знание? Разбира се, не в петгодишното Едносъщно начално училище, където от потапяне в божествената същност на душевния фокус не оставаше време за учене на каквото и да било друго… Впрочем, слава на съдбата, Едносъщните бяха свалени по време на Великия прелом и всички насаждани със столетия обществено-божествени истини се оказаха пара под налягане и излетяха през крана, отворен от нетърпеливата ръка на група прогресивни промишленици и прагматични учени. Излетяха и се стопиха в бялото небе на Нангар. Едва ли му даде нещо повече и Тактическата школа, в която Баюн попадна веднага след Прелома (трябваше някак си да се заличи от биографията му петното от Едносъщното училище). След кратки размишления Саан Глордах избра за сина си военна кариера. А там всичко беше засенчено от изумителните машинни чудеса. В края на основния курс петнадесетгодишният Баюн неудържимо пожела да стане пилот. И успя, след щателни изпити и изпитания, след десетки неуспешни проби и нерешени задачи, но улеснен от безупречното си здраве и рефлекси. Тази победа като че ли беше негова – висшата школа за летци. Първите хора, причастни към птиците. Първите и единствените, защото само армията може да си позволи този лукс – самолетите са невероятно скъпи, а цивилната авиация прекрасно се задоволява с бавните, но сигурни дирижабли.