Майкъл Крайтън - Ген

Не така стоят нещата с гениите патенти. Те се състоят от чиста информация, която вече съществува в природата. Понеже не е налице изобретение, никой не може да въведе друга употреба на патента, без да наруши самия патент, така че по-нататъшните нововъведения са принципно невъзможни. Все едно да позволиш някому да патентова носове. Тогава няма как да създадете очилата, кърпичките за нос, капките за нос, маските, грима или парфюмите, защото всички тези продукти използват един или друг аспект на носа. Можете да намажете с крем против слънчево изгаряне тялото си, но не и носа си, защото всяка модификация на носа ви би нарушила патента върху носовете. Готвачите могат да бъдат подвеждани под отговорност, задето приготвят ароматни ястия, освен ако не са платили предварително хонорар за авторско право. И така нататък. Разбира се, всички ние ще се съгласим, че идеята за патент върху носовете е абсурдна. Щом всеки от нас има нос, как е възможно който и да било да притежава носа като такъв? Гениите патенти са абсурдни по същата причина.

Не е трудно да съобразим, че монополистичното патентоване подлага крак на продуктивността и творческата мисъл. Ако създателят на Огюст Дюпен можеше да притежава всички детективи от литературата, никога нямаше да прочетем за Шерлок Холмс, Сам Спейд, Филип Марлоу, мис Марпъл, инспектор Мегре, Питър Уимзи, Еркюл Поаро, Майк Хамър и много други. Това богато наследство би ни било отказано заради една патентна грешка. А именно такава е грешката в патентоването на гени.

Генните патенти са и лоша социална политика. Има достатъчно доказателства, че те са в ущърб на здравеопазването и изследователската дейност. Когато „Мириад“ патентова два гена, причиняващи рак на гърдата, цената, която определиха впоследствие за теста, беше близо три хиляди долара, макар че разходите по създаване на тест за наличието на даден ген е несравнимо по-малка от разходите по създаването на което и да било лекарство. Нищо чудно, че Европейската агенция по патентите обяви патента за нищожен, позовавайки се на дребно техническо недоглеждане. Канадското правителство обяви, че ще извършва тестове за двата гена, без да плаща за това право. Преди няколко години собственикът на гена, причиняващ болестта на Канаван, отказа да даде широк достъп до теста за наличието му, въпреки че семейства, пострадали от болестта, бяха дарили пари, време и тъкани, за да се стигне до идентифицирането на гена. И когато тестът стана факт, същите тези семейства не можеха да си го позволят.

Това е безобразие, но далеч не е най-опасната последица от генното патентоване. В самия си разгар изследванията върху острия респираторен синдром (SARS), познат още като „жълтата пневмония“, бяха възпрепятствани, защото учените не бяха сигурни кой притежава генома — три компании претендираха за собственост върху патента. В резултат на това изследванията се забавиха значително. Това би следвало да стресне всеки разумен човек. Става въпрос за заразна болест с над десет процента смъртност, разпространила се в повече от двайсет страни по света, а усилията на учените удариха на камък заради патентни неразбории.

Към този момент хепатит C, HIV, хемофилната инфлуенца и различни причиняващи диабет гени са собственост на една или друга компания или институт. А не трябва да е така. Никой не трябва да има правото на собственост над една болест.

Ако се сложи край на генното патентоване, със сигурност ще се вдигне шум до небесата и ще се чуят гръмогласни заплахи, че бизнесът ще обърне гръб на науката, че много компании ще банкрутират, че здравеопазването ще пострада и хората ще започнат да мрат като мухи. Но много по-вероятно е краят на гениите патенти да счупи оковите на всички заинтересовани и да доведе до бум на нови медикаменти и здравни услуги за широката общественост.

2. ЯСНИ ПРАВИЛА ЗА ИЗПОЛЗВАНЕТО НА ЧОВЕШКИ ТЪКАНИ.Банките с човешки тъкани стават все по-важни за медицинските изследвания и все по-ценни. Федерални разпоредби, уреждащи управлението на тъканните банки, вече съществуват, но съдилищата упорито не се съобразяват с тях. В исторически план съдилищата са решавали спорове, свързани с човешки тъкани, като се позовавали на съществуващите закони, уреждащи собствеността. В общия случай решенията им гласят, че след като тъканта напусне тялото на пациента, той губи правата си над нея. По този начин тъканите се приравняват с даряването на книги за училищната библиотека или нещо от този род. Но хората имат силно развито чувство за собственост по отношение на телата си и това чувство никога не може да бъде изкоренено чрез законови подробности. Следователно имаме нужда от нови, ясни и съобразени с човешките чувства закони.