Майкъл Крайтън - Сфера

— А Хари?

— Разбираш ли нещо от психологията на Юнг?

— Тия дрънканици винаги са ми се стрували лишени от смисъл.

— Е, сега вече те имат смисъл — натърти Норман. После се зае да обяснява: — Юнг се отделил от Фройд още в началото на века и развил свое собствено течение в психологията. Той предполагал, че човешката натура притежава подлежаща структура, в която намирали отражение нашите митове и архетипи. Освен това, смятал, че душата на всеки човек има своя тъмна страна, която наричал „сянка“. В тази сянка се съдържали всички отхвърлени страни на личността — омразата, садизма, ей такива неща. Юнг смятал, че хората са длъжни да се запознаят със своята тъмна половина. Но много малко от тях го правели. Всички ние предпочитаме да се мислим за добронамерени и за напълно лишени от желания за убийства, мъчения и жестокости.

— Да…

— Та според Юнг, ако не опознаеш своята сенчеста половина, тя ще властва над теб.

— Значи, ние виждаме сенчестата половина на Хари?

— В известен смисъл. Хари гори от желание, да ни се представя за мистър Арогантния-Всезнайко.

— Няма съмнение.

— Но ако наистина се бои да е тук, в тази станция — а и кой не се бои? — то той не смее да признае страха си. Признава или не, този страх е налице. Именно той подхранва неговата сянка и й предоставя възможност да създава реална заплаха, която да оправдава страха.

— И калмарът се е появил за да оправдае страха му?

— Нещо подобно.

— Не зная — поклати глава Бет. Тя се облегна назад и вдигна очи нагоре. Приличаше на дизайнерски модел — елегантна, красива и силна. — Норман, аз съм само един зоолог. Искам да докосвам нещата, за да съм уверена, че са реални. Всички тези теории и творения, те просто… Те са толкова… психологични…

— Светът на мисълта е също толкова реален и следва същите сурови правила, както и светът на обкръжаващата ни реалност — произнесе Норман.

— Сигурна съм, че си прав, но… — тя сви рамене. — Това просто не ме удовлетворява.

— Знаеш всичко, което се случи откакто пристигнахме тук. Кажи ми, има ли друга хипотеза, която да обяснява събитията?

— Няма — призна Бет. — Мисля през цялото време, но нищо не ми идва на ум — тя сгъна листа и сведе глава. — Знаеш ли, Норман, трябва да призная, че си извършил серия от брилянтни разсъждения. Наистина брилянтни. Сега вече те виждам в съвършено различна светлина.

Норман се усмихна щастливо. През по-голямата част от пребиваването си тук, в станцията, се бе чувствал като пето колело, като излишен член на групата. А ето че сега някой признаваше сътрудничеството му и това го правеше щастлив.

— Благодаря ти, Бет.

Тя го погледна с големите си, влажни очи.

— Ти си много привлекателен мъж, Норман. Не мисля, че съм го забелязвала досега — тя докосна несъзнателно с ръка изпъкналата си гръд под комбинезона. От натиска на дланта, под еластичната тъкан се очерта зърното. Внезапно Бет се изправи, прегърна го и притисна тялото си в неговото. — Трябва да се държим заедно — рече тя. — Трябва да сме близо един до друг.

— Да, ще бъдем.

— Защото, ако това, което твърдиш е вярно, тогава Хари е много опасен човек.

— Да.

— Мисълта за това колко опасен може да бъде той направо ме ужасява.

— Да.

— Какво ще правим с него?

— Ей, приятелчета — извика им Хари, който в този момент се появи на стълбата. — Това някакво интимно тържество ли е? Мога ли да се присъединя?

— Разбира се — кимна Норман. — Качвай се, Хари — той внимателно отмести Бет.

— Прекъснах ли нещо? — попита Хари.

— Не, не.

— Не искам да се бъркам в ничий сексуален живот.

— О, Хари — рече Бет. Тя седна на близката койка и се отстрани от Норман.

— Е, и двамата изглеждахте вече готови да предприемете нещо.

— Така ли? — попита Норман.

— Да, най-вече Бет. Мисля, че с всеки преживян ден тук тя става все по-красива.

— И аз го забелязах — съгласи се усмихнато Норман.

— Не се и съмнявам. Една влюбена жена. Щастливец си ти — Хари се обърна към Бет. — Защо ме гледаш така?

— Не те гледам — отвърна Бет.

— Гледаш ме, гледаш ме.

— Хари, въобще не те гледам.

— Мога да позная, когато някой ме гледа по-особено, за Бога!

— Хари… — поде Норман.

— Искам само да знам защо и двамата сте се опулили в мен. Гледате ме, като че ли съм престъпник или нещо такова.

— Ставаш параноичен, Хари.

— Прегръщате се тук, шепнете си…

— Не сме си шепнели.

— Шепнехте си — Хари огледа стаята. — Значи така, двама бели срещу един черен, а?