Гордън Диксън: Последната енциклопедия

Поривът да пише поезия отново го напусна. На негово място се появи някакъв копнеж и чувство за отговорност, които все още не бе в състояние да определи. По някакъв странен начин усещаше пребиваването им в планините като отпуск, докато сега пак се беше върнал на работа в един свят, където трябваше да се вземат предвид практическите страни на живота. Нападението срещу милицията на прохода, интимният момент с Рух и предшестващият го сблъсък с Детето го бяха накарали отново да се вгледа в това, което го заобикаляше. Беше станал по-близък с тия хора — с всички до един и то за един много кратък срок, в сравнение с ония на Коби, включително със Сост, Тонина и Джон Хейкила. Нещата не опираха до това, че се бяха били заедно срещу милицията. Хората от отряда притежаваха отдаденост и целенасоченост, които донейде отекваха на вътрешния му стремеж към отдаденост и цел. В края на краищата, на Коби той бе имал нужда от Тонина, Сост и Джон, но те нямаха истинска нужда от него. Сякаш тук, на Хармония, беше направил една крачка към цялото човечество. Същевременно Хал дори още по-силно осъзнаваше разстоянието, което го отделяше от всеки от тях. Установи, че отчаяно желае Рух и в същото време не виждаше как някога би могъл да я има. Освен това се чувстваше злощастен по отношение на Дете-на-Бога. Старият човек беше изграден от същата материя като Авдий, а Хал беше обичал много Авдий. Той си мислеше, че би следвало най-малкото да харесва Детето. Искаше да го харесва, а откри, че не е така. У него имаше нещо повече от простото желание да харесва възрастния човек. Подобно на Авдий, Детето олицетворяваше самата същност на отцепената култура на дружествениците. Хал откликваше на дружествениците по същия начин, по който откликваше на отцепените култури на екзотиците и дорсаите. Откликваше, но му бе мъчно за тях, защото Уолтър го бе предупредил, че в крайна сметка и трите култури трябва да изчезнат.

Той обаче все още не можеше да се накара да харесва или да се възхищава от Детето. Погледнат безпристрастно, другият не изглеждаше да е нещо повече от недопускащ възражения упорит индивид, който нямаше други достойнства, освен военните си умения, и факта, че шансът го беше поставил да бъде опозиция на Другите и поради това на същата страна, на която беше самият Хал в конфликта.

А това водеше до нова тема за размишления. Хал не можеше просто да продължи да бяга слепешката като човек от отряда на Рух, надявайки се винаги да се държи настрани от Другите. В живота имаше нещо повече от това. Той изпитваше необходимост да си състави нещо като дългосрочни планове. Но какви планове? Може би за стотен път бе потънал в мисли за това, когато едно неочаквано приветствие го изведе от мислите му.

Беше в края на третия ден, откакто малката им група беше поела по пътя към мястото на срещата. Тъкмо бяха изкатерили върха на малък хълм и бяха тръгнали към една долина, широка може би пет километра, цялата запълнена от познатите разорани ниви и няколко раздалечени един от друг фермерски комплекси, които бяха обградени с дървета, посадени да спират вятъра. От най-близкото скупчване на постройки към тях нагоре по склона идваше закръглен мъж на възрастта на Детето, който махаше с ръка и ги викаше.

Минута по-късно те се срещнаха с него и спряха да поговорят. Лицето му беше порозовяло от усилието да върви бързо и той си свали баретата, за да си вее с нея, докато говори.

— Ти трябва да си Дете-на-Бога, а това — Войниците на Господа от отряда на Рух Тамани? Ей сега разбрахме, че идвате. Ще дойдете ли довечера в моята ферма? Ще бъде удоволствие да ми гостувате, а и искам да поразговарям с някой от отряда.

— Благодарим на Бога, че те е изпратил — отвърна Детето. — Ние ще бъдем твои гости.

Резкият му глас направи думите му в мекия късен следобед да прозвучат повече като заповед, отколкото като учтиво приемане на поканата, но фермерът комай не се обиди. Той си махна още два пъти с баретата и я нахлузи обратно на главата си.

— Елате с мен — рече той и ги поведе надолу по склона, като вървейки, говореше с Детето, без да се смущава от късите остри отговори, които получаваше.

Фермата, в която ги отведе, очевидно беше по-голяма от тази на едно обикновено семейство. Жилищата там се състояха от поне една дузина свързани една с друга сгради. От отворената врата на най-голямата сграда — тази, към която се бяха насочили — долетяха звуци от магнетофон или флейта.

— Простете ми! — рече техният домакин.