Гордън Диксън: Последната енциклопедия

— За какво? — попита той.

— Затова, което направих.

— Нищо не си направила. — Гласът му стана груб. — Аз бях.

— Възможно е — отвърна Рух, — но аз също. Само че… докато имам отговорността за този отряд, не мога да имам нищо друго.

— Да — съгласи се той.

Тя се пресегна и докосна ръката му. Хал усети натиска на пръстите й и си представи, че може да почувства топлината на нейната длан дори през грубата тъкан на ръкава на ризата си.

— Хайде да вървим — каза тя. — Все пак трябва да поговорим с Джеймс — ти и аз.

— Добре — отвърна Хал.

Рух се обърна и двамата тръгнаха през гората — достатъчно наблизо, но внимавайки да не се докоснат един до друг.

Намериха Детето в собствения му заслон за един човек, близо до центъра на лагера. Явно тъкмо се канеше да си ляга и на светлината на лампата, която висеше от главната шпригла на заслона, лицето му изглеждаше дълбоко набраздено и много по-старо, отколкото досега го бе виждал Хал. Щом се показаха на входа, той се надигна от спалния чувал, който разстилаше.

— Ще дойда — рече той.

Излезе от заслона си и те се дръпнаха назад, за да му направят място. Закопчаният назад капак на входа пропускаше навън достатъчно светлина, така че да виждат лицата си, макар и не в детайли.

— Джеймс — започна Рух, — говорих с Хауърд и мисля, че той разбра против какво сме се изправили.

Дете-на-Бога погледна към Хал, но не отвърна нищо. Като си припомни обещанието си да се опита да разбере по-възрастния човек, Хал се пребори с инстинктивното си желание да се наежи, което възникна веднага щом забеляза тъмните сенки, скриващи очите му, когато онзи се обърна към Хал.

— Освен това, тъй като трябва да му признаем, че ни помогна да се снабдим с доста конусни пушки в добро състояние, аз му обещах една от тях.

Дете-на-Бога кимна.

— Изложих му и изцяло нашите планове за следващите няколко седмици.

— Ти си командирът — рече Детето. Когато тя заговори за пушките, той се обърна към нея. Сега петното на лицето му се извъртя към Хал. — Хауърд, аз съм ти командир. Ще ми се подчиняваш ли от тук нататък?

— Да — каза Хал.

Той беше уморен до мозъка на костите си. Другите двама също би трябвало да са тъй уморени. Те не казаха нищо повече. Той погледна от Рух към Детето. Тримата стояха във върховете на един триъгълник на еднакво разстояние един от друг.

— В такъв случай това е всичко — заяви Хал. — Аз ще се върна в моя заслон. Лека нощ.

— Лека нощ — отвърна Рух от мястото си.

— Ние сме в Божиите ръце — каза Детето, без да мръдне.

Хал се обърна и тръгна. Тази нощ нямаше общ лагерен огън и веднага щом обърна гръб на светлината, лагерът потъна в мрак. Само че лагерът винаги се правеше по един и същи начин, а и докато се движеше в тъмнината, очите му започнаха да се нагаждат към лунната светлина, която бе достатъчна, за да му показва пътя. Върна се при своя заслон и намери лампата вътре нагласена на най-мъждивото пламъче — светулка, която едва осветяваше студените, извити стени на заслона му, докато той бе вътре в него.

Джейсън спеше тежко в своя спален чувал. Хал се разсъблече мълчешком, загаси лампата и също пропълзя в своя. Легна на гръб и впери поглед в мрака и остана между съня и бодърстването. Повторно превърташе в ума си изкачването на комина и разузнаването на позициите на милицията. Пак видя как милиционерът в първото гнездо се смее, а другарят му го потупва по гърба. Натисна бутона за стрелба на игловия пистолет и видя тримата мъже да падат. Хвърли нагласените конусни пушки във вражеските укрития. Видя как пушката на Детето се извъртя към офицера от милицията и отново я бутна настрани…

Видя Рух, обърната към него в сумрака…

Стисна силно очи, насилвайки се да заспи, но този път умът и тялото му не се подчиниха. Лежеше там, а призраците на тримата му възпитатели излязоха от паметта му и застанаха край него в тъмнината.

— Това му беше за пръв път — каза Малачи. — Той имаше нужда от нея.

— Не — възрази Уолтър Наставника, — първия път беше нашата смърт. А тогава той нямаше никого.

— Когато ни убиха, не беше като днес — рече Малачи. — Този път това бе негово дело. Ако не искаме от тук нататък да затъва все повече, докато се удави, той се нуждае от помощ.

— Тя не може да му помогне — каза Авдий. — Тя самата се подчинява на Божията воля.

— Той ще оцелее — заяви Уолтър. Това беше един от редките случаи, когато екзотикът се оказваше най-твърд от тримата. — Той ще оцелее — ако се налага без никого и нищо. Тази част от неговото обучение беше поверена на мен и аз ви обещавам, че той ще преживее и това, и дори нещо по-лошо.