Гордън Диксън - Последната енциклопедия

Докато крачеше нататък, Хал отпусна съзидателната част от себе си на силните ветрове на усещането, които вееха незрими иззад всичките му мисли; и ред след ред, докато вървеше след магаретата в яснотата и студа на високите планини, Хал усети, че започва да се домогва и изгражда една поема, която даде форма и език на това усещане. Тя нарастваше строфа подир строфа и точно преди една от обедните почивки, поемата бе готова.

Поемата сама запя в главата му като една повтаряща се мелодия. Това е песен, помисли си безпричинно той, създадена да поглъща разстоянието между него и тъмната кула от съня му.

При тази мисъл му хрумна и една празноскитаща идея за друга възможна поема, която очаква да бъде родена в тъмната кула от неговия сън — поема, която очертаваше пътя към нова и по-просторна арена на възможностите, която го очакваше някъде вдън ума му. Само че когато протегна ръка към нея, тя му се изплъзна. Също като песента за кафявия човек тази поема имаше отношение към него и обстоятелствата, в които той се намираше, по начин, който можеше да долови, но който все още не бе способен да определи. Само дето поемата за кулата беше плътна и засягаше задрямали в очакване огромни сили. Той се насили да престане да мисли за нея и се върна към песента за кафявия човек, за да види какво има да му каже тя.

Ясно беше, че тя говореше, че за него вече е отминал един етап, че е направил крачка… — и преди да може да обмисли и по-нататък, видя, че Джейсън е застанал край пътя, държейки юздите на едно от магаретата. Хал подгони с вик своите собствени животни напред и се изравни с Джейсън и неговите магарета.

— Какво става? — викна той.

— Паднала подкова — обясни Джейсън. — Трябва да е станало веднага след тръгването. Ще трябва да прехвърлим товара на друго животно.

Магаретата бяха разделени на две редици, като онова с падналата подкова беше първото от редицата на Джейсън. Планинската пътека, по която вървяха, на някои места беше широка само за едно животно и движението на цялата редица се блокираше, докато то не се върне обратно в редицата.

— Хауард, можеш ли да я върнеш назад? — запита Джейсън. — Аз ще задържа останалите.

Хал приближи и започна да примамва магарицата да се премести от твърдия път на халтавите камънаци на планинския склон под пътя, така че да може да я извърти и да я поведе назад.

Те вървяха по стръмния склон към един планински проход, следвайки пътека, която явно не беше използвана от предната есен. Пътеката беше засипана със зимни остатъци — клончета, иглички и шишарки от докараните на планетата вариформи на иглолистни дървета, които би трябвало да облекат тези високопланински склонове в умерените зони на Хармония. Само че пътят изглеждаше, че е съществувал само няколко години и то за да бъде използван в хубаво време. Той се възползваше от естествените равни места наоколо, като се виеше нагоре и надолу, но винаги клонеше на юг.

Стръмният сиво-кафяв склон под твърдата и плоска повърхност на тясната пътека се спускаше рязко надолу в разстояние на повече от триста метра до един каменист хребет и отвесно пропадаше още толкова до откритата далеч под тях планинска река. Над пътеката склонът ставаше не толкова стръмен и съответно бе обрасъл с дървета — редки, но достатъчно много, така че петдесетина метра по-горе растителността напълно скриваше от очите гледката на един къс, но по-висок хоризонтален хребет, който в последните неколкостотин метра вървеше успоредно на пътеката.

В този момент отрядът на Рух следваше външната извивка на гръдта на планината. Бавнодвижещата се редица от хора пред Хал и Джейсън изчезваше вляво зад извивката на планината. Когато Хал обърна животното, видя назад няколко километра открита планина покрай една отвесна гънка в скалата, която на мястото, което току-що бяха отминали, имаше дванадесетина метра широко врязване навътре. Вдлъбнатината се стесняваше рязко нагоре, докато се превръщаше отначало в пукнатина, а сетне в тесен комин и се изкачваше до скалистата повърхност на разположения над тях хребет. Зад тях дърветата също бяха по-малко и целият склон — чак до залесения хребет отгоре — лежеше открит за окото. Въздухът беше сух и ясен, така че разстоянията изглеждаха по-малки, отколкото бяха в действителност, под едно небе, на което имаше само няколко бързодвижещи се малки облачета.