Гордън Диксън - Последната енциклопедия

На следващия ден отрядът събра багажа си и потегли, с което започна неколкоседмичен преход през планините. Минаваха между петнадесет и осемнадесет километра на ден и всяка нощ, когато правеха лагер, при тях идваха живеещи наблизо хора, които им носеха прясна храна, припаси или други суровини.

Физическите изисквания за такъв живот бяха съвършено различни от тези, които мините бяха предявявали към Хал, но той бързо се нагоди. Беше все тъй слаб като одялана фиданка и подозираше, че все още расте на височина, но в по-голяма степен бе започнал да придобива силата на зрелостта, докато все още притежаваше еластичността на младостта. Преди да мине и седмица, откакто бяха на път, той напълно се приспособи към тоя нов живот. Дори местното кафе започна да му се струва добро на вкус.

Седмиците им си приличаха много: дни на голяма надморска височина, изпълнени с ярко слънце и вятър, с по някое малко бяло облаче, много чист и лек въздух; водата в планинските потоци бе леденостудена, а сънят им — пълноценен и дълбок след дните, които ставаха все по-дълги, тъй като те се движеха на юг, посрещайки настъпващото лято.

Хал и Джейсън ставаха призори. Нахранваха се, оседлаваха и натоварваха магаретата за пътуването през този ден. Два часа по-късно отрядът потегляше, като хората тръгваха в редица по един с раници, в които носеха личните си вещи, а след тях вървеше Джейсън начело на магаретата, които носеха общите вещи на отряда. В края на магарешкия контингент бяха животните, които носеха суровините или бяха изобщо без товар. Най-отзад като ариергард на товарната върволица вървеше Хал. Неговото задължение беше да следи никой от хората или животните да не изостане и да се загуби, като същевременно хвърля по едно око на магаретата пред себе си, за да де увери, че няма окуцели животни и изплъзнали се от ремъците товари.

Това беше задължение, което изискваше по-скоро бдителност, отколкото действия, така че умът на Хал бе свободен. За пръв път, откакто бе избягал от дома си в Скалистите планини, той имаше възможност да престане да мисли. На Коби делничният живот в мините и празничният — на космодрума не му бяха оставили възможност за такава умствена усамотеност, че да се дръпне настрани и да си направи отчет. Сега разполагаше с предостатъчно време за това. Изолираността на своето място в края на магарешката редица, дългото ходене през деня и монолитността на планините наоколо го изпълваха със спокойствие и той имаше възможност да размишлява надълго и широко.

Сега, когато можеше да го погледне отстрани, Хал си даваше сметка, че животът на Коби е бил изкуствен. Беше прекарал последните три години на закрито. Това му беше необходимо като място, където да се скрие, докато порасне физически; и то го бе научило да съжителства, макар и не съвсем удобно, с непознати хора. Но в по-дълбок смисъл това беше, както се планираше, само отмятане на времето, докато израсте. Сега той беше като осъден, пуснат от затвора. Беше се върнал в една вселена, където започваха да се случват разни неща; и сега той виждаше проблемите в истинската им големина.

Едно от нещата, които най-много му се набиваха в очите, беше, че не би било трудно да подцени повечето от хората, с които се движеше сега. Не Рух и не Дете-на-Бога — защото и двамата излъчваха енергия подобно на горещи въглени. Повечето от останалите обаче бяха така ограничени в своя възглед за живота, тъй крайни в религиозните си убеждения и в много отношения така лишени от съмнения, че беше трудно човек да ги заподозре дори в хитрост.

Само че у всеки имаше нещо повече, отколкото предполагаше тази ограниченост. Фактически те много приличаха на планините, през които сега вървяха — посветили се на една цел, която всъщност не разбираха напълно, но която щяха да преследват, докато у тях имаше и искрица живот — в името на онова, в което вярваха, че е правилно.

Дълбоко вътре у всекиго от тях имаше голяма сила; вродена сила и търсене на нещо с повече смисъл от простото оцеляване. Това тяхно различие от миньорите от Коби бе разбудило отново Хал за основанията и целта, които би следвало да има неговия собствен живот. Той откри, че разсъждава накъде ще трябва да върви от този миг нататък и какво трябва да се стреми да постигне — какви планове да си направи.

По някое време през последните седмици той се бе решил да се изправи срещу Другите веднага щом стане достатъчно силен. Сред сложния възел от умствени нагласи, които го правеха да бъде това, което той бе, имаше и един рефлекс непрестанно да се връща към момента, в който Уолтър, Авдий и Малачи бяха убити на терасата, а също и едно чувство — твърдо, древно и безпощадно — което изпитваше към Блейс, Дахно и всички като тях. Но отвъд всичко това той усещаше — без разбирането, което би му позволило да го определи — онзи океански стремеж, който винаги стоеше зад всичко друго в него и който сега се разкриваше като мощна решимост само да дочака часа, в който ще бъде призован да действа. Понеже Хал не можеше да го определи и понеже когато се опитваше да го обхване с ума си, този стремеж му се изплъзваше, той се отнесе в областта на поетичните образи, които винаги му служеха като преводач на тия неща, които разсъдъкът му не можеше да схване. И както в Последната Енциклопедия бе използвал спомените си за Уолтър, Авдий и Малачи, за да очертае проблема за бягството си от Другите, така сега откри, че е започнал да използва създаването на поезия, за да се добере до безформените образи и заключения, които се въртяха в дълбините на ума му.