Хари Харисън - Стоманеният плъх в танц със смъртта

— Никаква мистерия, просто повреда. Малък дефект в компютъра. Това нещо само си дава команди, когато друг не му дава.

— Колкото и да не ми харесва… ще се съглася с теб. Хайде да се върнем и да си довършим белота.

Другият с едната нашивка се върна, вратата на асансьора се затвори. Седях, без да смея да помръдна. Тримата се спуснахме надолу в асансьорната шахта. Пазачите излязоха на затворническия етаж, а аз останах в скрибуцащата тишина и с треперещи пръсти масажирах схванатите си мускули. Когато се отпуснаха достатъчно, отворих капака, на който седях, спуснах се в кабината и бавно и внимателно погледнах навън. Картоиграчите не се виждаха. Бяха влезли в караулното помещение, където им беше мястото. Безкрайно внимателно тръгнах обратно по пътя, който бях изминал при безуспешния си опит да избягам. Промъквах се крадешком покрай стените — ако имах опашка, тя сигурно щеше да виси между краката ми, — пипнешком отключих с моя шперц вратата на коридора. Накрая достигнах до килията, отключих я, влязох, отново я заключих, пъхнах шперца обратно в подметката на обувката и се хвърлих на леглото с въздишка, която сигурно се е чула по целия свят. Не се решавах да говоря високо в мъртвешката тишина на спящия блок на затвора, но изкрещях наум думите:

„Джим, ти си най-тъпия, най-смахнатия идиот, който някога се е раждал на света. Недей, повтарям, никога недей отново да правиш такова нещо.“

„Няма“, обещах си аз в тъжната тишина. Това послание се бе запечатало добре в продълговатия ми мозък. Истината беше неумолима. В желанието си да се измъкна от затвора бях извършил всичко погрешно. Сега трябваше да се опитам да поправя грешките си.

Прекалено много бързах. Човек никога не трябва да бърза. След като ме арестува, капитан Варод, силният човек на Галактическия съюз, призна, че е знаел за шперца, който бях скрил. Той не обичаше затворите, беше ми го казвал. Макар че силно вярваше в закона и реда, Варод не смяташе, че трябва да бъда хвърлен в затвора на моята родна планета, Бит О’Хевън, въпреки проблемите, които бях създал там. Но тъй като знаеше, че имам шперц, трябваше да изчакам благоприятния момент. Смятах да избягам при преместването ми от това място.

По време на прехвърлянето. Никога не съм имал друго намерение, освен да си излежа присъдата в този силно охраняван и технически защитен затвор в средата на сградата на Съюза, в центъра на базата на Съюза на тази планета, наричана Стерен-Гуандра — за която не знаех нищо, освен името. Радвах се на почивката и на храната — истинско удоволствие след жестоката война на Спиовенте и отвратителната помия, която минаваше за храна там. Трябваше да си остана, да укрепя силите си за неизбежната ми свобода. Така че защо ми беше да се опитвам да се измъкна оттук?

Заради нея, една жена, едно създание от женски пол, видяно за кратко и веднага разпознато. Едно зърване и всички съображения бяха забравени, заличени от емоцията и аз извърших нещастния си опит да избягам. Голям глупак излязох. Лицето ми се изкриви от отвращение, като си спомних как бе започнало това идиотско приключение.

Беше по време на следобедната гимнастика, онзи неудържим вълнуващ случай, когато пускат затворниците от килиите и им позволяват да се тътрят из железобетонния двор под меката светлина на двете слънца. Влачех се заедно с останалите и се опитвах да не обръщам внимание на моите другари. Ниски чела, сключени вежди, провесени и олигавени устни; много неудовлетворителна група от дребни престъпници. Срамувах се да бъда част от тях. И изведнъж нещо ги развълнува, някаква необичайна новост разбуди недоразвитите им мозъци и ги накара да се втурнат към желязната ограда, надавайки дрезгави крясъци и вулгарни подмятания. Затъпял от монотонния живот в затвора, дори и аз бях обзет от любопитство и желание да видя какво беше предизвикало тази експлозия на необичайно вълнение. Беше очевидно. Жени. Жените, силните напитки и последиците от тях бяха единствените дразнители, които раздвижваха мудните синапсиси в недоразвитите им мозъци.

От другата страна на оградата минаваха три новопристигнали затворнички. Две измежду тях, направени от същото тесто като останалите затворници, отговориха с не по-малко дрезгави викове и предизвикателни жестове с пръсти и ръце. Третата вървеше тихо, видимо тъжна, без да обръща внимание на обстановката. Походката й ми беше позната. Но как е възможно? Не бях чувал за тази планета преди насилственото ми докарване тук. Това беше загадка, която се нуждаеше от разрешение. Бързо тръгнах към оградата, сложих пръсти върху един космат врат по такъв начин, че собственикът му загуби съзнание, заех неговото място и погледнах.