Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Имахте ли време да ги обмислите и да стигнете до съгласие за присъдата?

— О, разбира се, че имахме предостатъчно време, ваша чест!

— Тогава каква е присъдата?

— Ние смятаме, че обвиняемият е невинен по всички обвинения и трябва да получи медал, дори два.

Съдията ги изгледа със смесица от злоба и гняв, която имаше ужасяващ ефект.

— Добре ли ви чух?

— Зависи какво сте чул — отвърна пурпурният робот.

— Наистина ли смятате, че обвиняемият е невинен?

— Да — кимна роботът. — На нас поне така ни изглежда. И не забравяйте за медалите, сър.

В залата настъпи суматоха. Майки се разреваха и притиснаха дечица в обятията си. Мъже със стоманени нерви запалиха цигари. Роботи с различни конструкции и предназначения взеха да аплодират шумно и да издават онзи пронизителен звук, който при машините определя състоянието на краен възторг по причини, над които учените продължават да си блъскат главите. Съдията се поду като пиле с мушната в дупето помпа. Няколко разсилни припаднаха и трябваше да бъдат свестявани с твърд алкохол. Репортери от различни военни издания се хвърлиха към телефонните будки. Бил слезе от подсъдимата скамейка, изтича в залата и прегърна своя приятел ЦРУ, седнал на първия ред.

— Бил, това е чудесно! — крещеше дребосъкът.

— Но защо? — попита Бил. — Никога досега не бях чувал роботи да гласуват по този начин.

— Всички да седнат! Съдът не е приключил заседанието! — провикна се съдията. Той махна с ръка и вратите бяха затворени. Но точно преди да затръшнат и последната от тях през нея се промуши вестоносец с мотоциклетно яке, кожени панталони и запотени очила, които все още не бе свалил. Той изтича до катедрата и подаде на съдията сгънат лист, после се строполи на пода и трябваше да бъде свестяван с доста мощни лекарства.

Докато съдията четеше написаното, в залата се възцари гробна тишина. Накрая той прехапа устни. Покашля се, изправи се и строго изгледа Бил.

— Изглежда имаме смекчаващи вината обстоятелства — обяви той. Публиката чакаше. — Постъпи нареждане незабавно да се явиш при командира на базата. Не зная защо не са ми съобщили това, журито също носи отговорност. — На лицето му бе изписано, че е готов да потърси вина у всеки, който не си е свършил работата. — Обвиненията отпадат! — обяви той.

Веднага след това военните полицаи вдигнаха Бил на ръце и го понесоха към базата.

Военната база изглеждаше точно такава, каквато я помнеше — скупчени насред блатото едно — и двуетажни сгради. Полицаите отведоха Бил право пред щабната канцелария, свалиха му белезниците, пожелаха му успех и си тръгнаха.

Бил седна на една пейка пред чакалнята на генерал Восбаргер, наскоро назначен за върховен главнокомандващ на Сектор Юг. Не мина много време преди секретарят от приемната да го покани да влезе.

Генералът имаше доста уютен кабинет. Мек килим, датска мебел, безвкусни картини по стените, бар за напитки — обичайните неща за един генералски кабинет. Беше едър мъж, но изглеждаше още по-голям заради отпуснатото си охранено лице. Малкото коса, останала да стърчи от върха на темето му, напомняше за прякора, с който се подвизаваше — Русото чудовище.

— Сядай, Бил — предложи Восбаргер. — Пура? Нещо за пиене?

Бил понечи да откаже — нищо чудно да му пробутат отрова. От друга страна, току-виж с отказа си обидил генерала. Объркването приключи от само себе си, когато генералът му наля чаша уиски и остави до нея пура.

— Пийни си, войнико. Опитай и пурата. Тютюнът е добър, не е като фъшкиите, дето ги пафкате в казармените помещения. Та значи ти си Бил. Доста се наслушах за подвизите ти. Радвам се, че процесът приключи в твоя полза. Всъщност от това май и ние ще намажем, а? Нямаше да можем да те използваме, ако си мъртъв, нали?

Едва сега Бил си даде сметка коя бе причината за опърничавото поведение на роботизираното жури. Винаги зад всичко имаше причина.

— И аз се радвам, сър — отвърна той предпазливо, защото още не знаеше какво ще последва.

— А сега Бил, да поговорим за Трансформатора, който ти беше наредено да донесеш…

— Сър, съжалявам за провала — подскочи Бил. — В ръцете ми беше, но после изведнъж…

— Няма значение. Мисля, че зная как да си набавим един.

— Това е чудесна новина, сър! — рече Бил.

— Да, така е. И цената няма да е никак висока.

— Толкоз по-добре! — подметна Бил, чиито подозрения се сгъстяваха все повече.

— За съжаление има една пречка.

Бил кимна. Кой знае защо, не беше изненадан. Това, което го интересуваше, бе дали тази пречка има някакво отношение към него.