Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Искаш да кажеш, че те са наблизо? — подскочи Бил. — Моите най-близки приятели? Доналдсон Биволската зурла? Джони Дули Асо купа? И Клопщайн, човекът с нос от неръждаема стомана? И той също ли е тук?

— Всички са тук, Бил — отвърна Дърк. — Не точно както ги искахме, но все пак пристигнаха.

— Какво искате да кажете с това „не точно както ги искахме“?

— Ами разбираш ли, те са малко умрели. Щеше ми се да ти го кажа по-внимателно. Всъщност мислех да ти кажа, че е станала катастрофа и са в болница, но ще се оправят. А по-късно щях да подметна, че има усложнения, съвсем малки в началото, после по-сериозни и още по-сериозни, но да не се кахъриш. Накрая, разбира се, щях да призная, че са мъртви, но дотогава ти щеше да си съвсем подготвен. Обсъдихме тази и други тактики с Дуо и останалите, но той надделя да приложим шоковата терапия, както сам се изрази. Надявам се да сме избрали най-правилния подход. Как се чувстваш, Бил?

— Жаден.

— Жаден? В подобен момент?

— Трябва да пийна нещо за Бог да прости, нали? Те така щяха да направят.

— Да — кимна Дърк. — Хубаво ще е всички да пийнем. Тъкмо ще те подготвим за следващата лоша новина.

Бил сам се ориентира къде е пиячката и гаврътна юнашка глътка от шишето „Стария куцльо“. После се изсекна в една омазнена носна кърпа, въздъхна и каза:

— Добре, готов съм. Кой друг е умрял?

— О, нещата не са чак толкова зле — засмя се Дърк.

— Тъй де — добави Дуо, — в тоя живот не става въпрос само за умирачка.

— Нищо, за което чак толкова да се тревожиш — добави Сплок. — Но първо си пийни още малко. — Та значи, от твоето поделение настояват незабавно да се върнеш на служба. Много се развълнуваха, като узнаха, че си тук. Изглежда са останали с погрешното впечатление, че си дезертирал.

— Защо тези копелдаци смятат така?

— Може би защото отсъстваш вече няколко месеца, без да се обадиш.

— Бях затворник на чужда планета. Напъхаха ме в гигантски компютър. Какво си мислят — че там съм имал телефон и факс ли?

— Спокойно, ние оправихме нещата — вдигна ръка Дуо. — Дори те предложихме за медал. Е, в началото идеята не им се понрави. Но знаеш ли накрая чия дума натежа?

— Откъде, по дяволите, да знам? — попита Бил.

— Думата на Ханибал — рече Сплок. — Той вече не те смята за свой враг. Каза, че след като разговарял с Извънземния историк, възгледите му за историческата необходимост се променили коренно.

— Ами чудесно — захили се Бил искрено или със спотаена ирония. — И кога ще стане това?

Дърк и Сплок се спогледаха. Дърк едва забележимо кимна. Сплок размърда устни, сякаш събираше сили да каже още нещо.

— Можете да влезете — произнесе той.

Вратата се отвори. В каютата влязоха двама мъже с хромирани шлемове и бели превръзки на ръцете с надпис „Военна полиция“. Приличаха на център-нападатели в НБА. Всъщност и двамата бяха точно такива, преди да постъпят на служба. Но това е друга история.

— Рейнджър! — произнесе единият полицай. — Ти си арестуван. Протегни ръце.

Какво можеше да стори Бил? Той протегна покорно ръце и полицаят му сложи белезници. След това го отведоха.

На вратата Бил спря и се обърна.

— Момчета, пак ще се видим — рече той и излезе.

В помещението се възцари тишина. После ЦРУ извика:

— Ей, Бил, почакай ме! — Той скочи и изтича навън.

Нов период на затишие, нарушен този път от Дуо.

— Бедничкият! — промърмори той. — Дори нямаше кой да му спусне завесата.

Докато крачеха към патрулния кораб, светът около Бил придоби странна и непоносима яснота. Веднага щом се озоваха на борда полицаите му свалиха белезниците и му предложиха силно питие. Бяха останали с впечатлението, че Бил е виновен в особено тежки престъпления, което още повече събуждаше уважението им. Обикновено прибираха войници за самоотлъчка, пиянство и подобни дреболии. Но сега в мрежата им бе паднала едра риба. Поискаха да им разкаже за Илирия и за живота на Ройо, както и за света вътре в гигантския компютър. Скоро Бил се почувства истински щастлив, сред свои.

От една страна се радваше, че се връща обратно, от друга — малко го безпокоеше фактът, че е арестуван, което подсказваше неприятни последствия. Всъщност какво толкова можеха да му направят? Най-много да го убият. Наказанието за всички военни престъпления бе екзекуция. Изглеждаше малко страшничко, но пък ужасно улесняваше работата на тъпанарите от военния трибунал. Така че, макар ситуацията да не му харесваше, Бил отдавна бе привикнал с нея. Каквото и да прави, началството винаги ще му диша във врата.