Хари Харисън - Бил галактическия герой на планетата на бутилираните мозъци

— Явно е местенце, от което трябва да бягаш като попарен — отбеляза с алкохолна откровеност Бил, като едновременно кимаше и си посръбваше. Не се получаваше особено добре.

— Така и трябва да правим — рече майорът. — Но не можем. Ние сме военни. Ходим където поискаме.

— Чуйте само! — възкликнаха останалите и вдигнаха тостове.

— Освен това — продължи майорът, — ако на Цурия съществува нещо, което е в състояние да отпраща корабите на милиони мили разстояние, ние бихме искали да го притежаваме. Трябва да разберем как действа и дали цуриянците, или който живее там, възнамеряват да го използват срещу нас.

— И ако е така — намеси се беловласият полковник, — ще сритаме задниците на тези цуриянци преди те да са сритали нашите.

— Може би не е зле — отбеляза един капитан от десантчиците — да им сритаме задниците дори ако те нямат лоши намерения.

— Чуйте, чуйте — пропяха възхитено останалите офицери.

Всички погледнаха Бил, очаквайки и той да каже нещо. Бил се опита да си придаде интелигентен вид, макар че се чувстваше ужасно тъп.

— Защо не пратите някоя разузнавателна сонда на повърхността? Така ще може да огледате как стоят долу нещата.

Майорът прикри отвращението си с фалшива усмивка.

— Много пъти, войниче — рече той. — Както можеш да се досетиш, без никакъв резултат.

— Това хич не ми харесва — избълбука алкохолически Бил. След това го завладяха кръвожадни амбиции. — А защо просто не ги посипете с атомни торпеда? Издухайте ги! Вдигнете във въздуха проклетата планета!

— И тази идея ни е хрумвала — призна майорът. — Само че е в разрез с правилата за водене на война, както заявяват левичарските партии, дето вече ни дишат във врата за предстоящите избори. Искат всичко да е законно. Да се обяви война и прочие там глупости. Веднага щом се провалят на изборите ще си я подкараме както преди, но в момента ръцете ни са вързани. Ракетите ни са закотвени в силозите, а носовете ни са забодени в чашите.

— Ами… — Бил се замисли. — Защо не им обявите война?

Офицерите закимаха одобрително.

— Всичко е наред с инстинктите ти, войнико. Но не преди да са отминали изборите. Тогава ще можем да пратим проклетите цуриянци чак в отвъдното измерение. Докато удари часът обаче ще се правим на примерни граждани. Проблемът е, че не можем даже да намерим някого, който да говори цуриянски. — А и не сме сигурни дали там въобще има жива душа.

— Което води до един-едничък извод — обади се полковникът. — Сигурен съм, че и сам си стигнал до него. Ако успеем да промушим една малка разузнавателна сонда през облаците с някой на борда, който да носи послание от командващия адмирал, поне ще накараме тези цуриянци да проговорят. Тогава можем да отправим искания, които те на свой ред да отхвърлят. След което ще получим възможност „да реагираме подобаващо на отправеното ни оскърбление и да настояваме за извинение под заплахата от война“. Освен ако цуриянците не се извинят достатъчно бързо, за да избегнат нашата инвазия.

— Бързината е всичко в съвременната война — посочи майорът. — Какво смяташ, Бил?

— Добър си е планът, няма що — рече Бил. — А сега, ако бъдете така добри да ме ориентирате към Медицинския сектор…

— Не е моментът сега, войнико — прекъсна го майорът. — Искаме да те поздравим и да ти обясним как работи разузнавателната капсула.

— Я чакайте малко — вдигна ръце Бил. — Какво общо има това с мен?

— Скъпи ми приятелю — отвърна майорът, — с влизането си през тази врата ти се обяви за доброволец да бъдеш пратен с капсулата на Цурия.

— Не съм! Компютърът ми каза да дойда тук!

— Точно така. Компютърът те избра за доброволец.

— Че може ли да го прави?

Майорът се почеса по главата.

— Не съм много сигурен. Ти защо питаш? — Той се изкиска злокобно, когато Бил се опита да стане и автоматичните белезници щракнаха на глезените му.

Пъхогаг изглеждаше ужасно. Съвсем наскоро бе преживял доста — изяде един здрав колективен пердах само задето бе толкоз услужлив и любезен, което си беше в разрез с кодекса на рейнджърите. Първият урок, който научава рейнджърът, е „Прекарай другарчето си“. Военният психиатър му бе поставил диагнозата „лек случай на синдрома на Шмидас“ — явление, обратно на докосването на Мидас, когато всичко, което пипнеш, става на злато. Но един от колегите на психиатъра, майор д-р Подушилпръц, беше на противното мнение. Той заяви, че Пъхогаг бил класически случай за психоза на неудачника с прибавени автодеструктивни наклонности. Що се отнася до Пъхогаг, това, което знаеше със сигурност, бе, че животът му се сговнясва непрестанно. А всичко, което искаше, бе да направи хората щастливи!