Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

— Искам да си поговорим — каза той.

Пуснах жребеца да пасе и се настаних до доктора.

— Киркхайм, заради вас светът под краката ми се разтърси — започна рязко той. — Вие събудихте в мен черно съмнение. Едно от малкото неща, за които бях готов да си заложа и живота, бе играта на Сатаната. Смятах, че седемте стъпки са честни. А сега вече не мога да твърдя това.

— Значи, не приемате свидетелството на Баркър?

— Нека говорим открито, Киркхайм — студено ме предупреди той. — Вие предположихте, че Сатаната управлява кълбото от черния трон със собствените си скрити ръце. Ако това е истина, то той има достатъчно ум да направи така, че Баркър да не види нищо особено по механизма. Вие за това се досещане, затова нека говорим, повтарям, открито.

— Мисълта, че Баркър може да е сгрешил, ми мина през главата — отвърнах аз. — Но предпочетох сами да стигнете до нея. И без това бях казал достатъчно.

— Дори прекалено много — или малко… Вие посяхте съмнението в мен. Следователно вие ще ме избавите от него.

— Какво искате да кажете с това?

— Само, че сте длъжен да откриете истината. Върнете ми вярата в Сатаната или превърнете съмненията във факт.

— И ако направя второто… — запитах аз предпазливо.

— Ще му нанесете удар, по-силен от куршум или нож. Вие няма да бъдете сам в борбата. Обещавам ви това!

В гласът му прозвуча страст и дръжката на камшика се счупи с трясък под пресата на силните ръце.

— Консърдайн — рязко го попитах, — защо така силно ви вълнува възможността Сатаната да играе нечестно? Мисля, че вие сте му най-приближен от присъстващите тук. На служба при него вие имате възможността да си осъществите всички желания. Казахте, че той е вашият щит срещу правосъдието. Каква е разликата за вас дали играе честно със седемте стъпки или не!

Той ме сграбчи за рамото и аз изстенах от нанесената ми болка.

— Защото над мен виси присъдата на Сатаната на смърт!

— Над вас ли?! — възкликнах учудено и изпълнен с недоверие.

— Преди осем години получих тази присъда. Осем години ме изтезаваше според капризите си. Понякога намекваше за възможността незабавно да изпълни наказанието. Понякога почти обещаваше да го отмени. Понякога ми обещаваше да ми даде друга възможност да се изкача по стълбата. Киркхайм, аз не съм страхливец, но смъртта ме изпълва с ужас. Ако знаех, че е неизбежна, бих я посрещнал със спокойно лице. Но я считам вечна тъмнина, забрава и пълно унищожение. Нещо в мен се дърпа от това и ме кара да се стягам от ужас и отвращение. Киркхайм, аз обичам живота!

Ако играта е честна, той е в правото си. Но ако не е честно — значи през всичките тези осем години той си е играл с мен, надсмивал ми се е, направил ме е на живо посмешище. И би продължил да ми се надсмива, когато безропотно приема смъртното наказание, на което ме е обрекъл, защото аз вярвам, че съм свързан с дадената клетва.

Това, Киркхайм, не може да се прости. Аз поне няма да го допусна!

И не само това. Аз видях множество мъже и жени, които изкачваха стълбата и рискуваха всичко за слава на Сатаната. Видях, как някои приемаха спокойно смъртта, както сам бих я приел. Но тяхната и моята чест, както се оказва, се основават на безчестие. А други слизаха и си отиваха сломени и разплакани. Както, например, Картрайт. А Сатаната се смееше доволно. И още много такива като мен живеят под заплахата на неизпълнено засега наказание. И всичко това всъщност е постигнато с помощта на белязани карти? Ако наистина е така, казвам ви го честно Киркхайм, то не бива да продължава! Не бива да продължава!

Той дръпна яката си така яростно сякаш тя го задушаваше.

— Боже мой! — зашепна той. — Разплати се с него! Ако е истина… С песен ще срещна смъртта… Но трябва да знам истината.

Изчаках докато самообладанието му се върна.

— Помогнете ми да разбера, истина ли е — казах накрая. — Сам няма да успея.

Той поклати глава.

— Баркър ще ви помогне.

— Не искам да го подлагам на риск. — Бях решил да прикривам дребното човече колкото мога. — Ще ни се наложи сами да потичаме, Консърдайн. И ако срещнем някой, който не е настроен като вас? А тримата заедно бързо ще се справим.

— Не — упорито се задърпа той. — Защо именно аз? Това си е ваша работа, Киркхайм. Вие породихте съмнението, вие трябва да го разрешите. В края на краищата подозренията ви не се базират на доказателства. Две или три произшествия лесно могат да се обяснят. Вероятността да сте сгрешили е несравнено повече от възможността да сте прав. Защо тогава да си рискувам живота? Аз и така отидох прекалено далече. Обещах ви неутралитет и дори нещо повече. Но спирам до тук. Засега. Използвайте Баркър. Аз обещах нищо да не виждам и чувам, ако ви срещна по време на вашите… търсения. Но сега не мога да се обричам на сигурна гибел, като се присъединя към вас. Аз съм относително доволен от живота. Ако нещо бъркате, ще си го запазя. Ако сте прави… тогава, заявявам ви го ясно, няма да бъдете сами. А дотогава — Майкъл Консърдайн упорито ще пази мястото си под Слънцето.