Абрахам Мерит - До Сатаната — седем крачки!

Двете последни предложения звъняха в ушите ми като заредено електричество. При други обстоятелства те биха ми изглеждали смехотворни и нелепи, но тук те се намираха далеч от абсурда.

Тези очи, лишени от мигли, невероятно живи, невероятно сини, забодени на гладкото и неподвижно лице, наистина изглеждаха… като на дявол! Вече усещах докосването на Дявола до всичко, което ставаше с мен през последните часове. Неподвижното огромно тяло, звучността на органовия глас без никаква изразителност и излизащ от почти не помръдващите устни, придаваха на ставащото дяволски дух; а тялото му бе сякаш само автомат, в който обитава адска същност, някакво чуждо същество, проявяващо се само в погледа. Това, че домакинът ми се различаваше коренно от високият и слаб мургав Мефистофел от операта, пиесата или романа, го правеше още по-ужасен. Освен това, от собствен опит знам, че пълните хора са способни на по-изтънчено коварство от слабите.

Не! В този човек, който ме помоли да го наричам Сатана, нямаше нищо абсурдно. Признавам, че в дъното на душата си, изпитах страх от него.

Мелодично прозвъня звънче. На стената светна лампа, ламперията се плъзна встрани и в стаята влезе доктор Консърдайн. Успях да забележа, че панелът е друг, не същият, през който изчезна прислужника. И в същия миг съобразих, че в голямата зала не видях нито една стълба. И в спалнята, където ме заведе лакеят, нямаше нито врати, нито прозорци. Мисълта пробяга през мозъка и се прибра, не защото не й придадох значение, а защото сега нямах време да я обмисля.

Станах и върнах на доктора сторения поклон. Той без церемонии и приветствия се настани до дясната страна на Сатаната.

— Аз казах на Джеймс Киркхайм колко занимателен ми се струва — каза домакинът.

— И аз съм на това мнение — усмихна се Консърдайн, — но се страхувам, че спътниците ми, не споделят подобно мнение. Кобхъм се разстрои много. Джеймс, вие постъпихте жестоко. Гордостта и тщеславието са едни от греховете на Кобхъм.

Охо, значи фамилията на Уолтър е Кобхъм. Интересно, как се казва Ева?

— Куклата ми подейства… деморализиращо — поясних аз. — Смятам, че съм бил доста сдържан спрямо Кобхъм. Знаете ли, те имаха такива богати възможности и толкова други поводи.

— О, куклата бе отвличаща идея — подметна Сатаната. — И прекалено ефективна.

— Дяволски ефективна — обърнах се към Консърдайн. — Впрочем, точно преди да влезете, аз открих, че вечерям… със Сатаната.

— А, така ли? Да — потвърди Консърдайн. — Вие сигурно чакате да извадя скалпел и да ви пусна кръв, а Сатаната да постави пред вас документ написан със сяра и да поиска да го подпишете със собствената си кръв.

— Не очаквам чак такива детски приказки — възразих аз и се постарах да покажа известно възмущение.

Сатаната се разсмя, но лицето му остана неподвижно и само клепачите затрепериха.

— Стари методи — подхвърли той. — От тях се отказах, след срещата си с доктор Фауст.

— Възможно е да считате, че аз съм доктор Фауст — вежливо се обърна към мен Консърдайн. — Не, съвсем не, запомнете — той ме изгледа лукаво, — Ева не е Маргарита.

— По-добре кажете — поправи го Сатаната, — не е вашата Маргарита.

Кръвта ми просто подскочи към лицето. Сатаната отново се бе разсмял. Те двамата си играеха с мен, но в тази игра се усещаше една зловеща нотка и това бе несъмнено. Чувствах се, като мишка между две котки. И си помислих, че и девойката много прилича на подобна мишка.

— Да — обади се звучният глас на Сатаната, — Да, аз станах съвременен човек. Както преди купувам души, вярно, или си ги взимам, но не съм така строг към условията на покупко-продажбата, както в древността. През определени периоди давам душата под аренда. А за извършената работа заплащам прекрасно, Джеймс Киркхайм.

— Няма ли най-после, да престанете да се обръщате към мен, като към дете? — студено попитах аз. — Признавам всичко, което казахте за мен. Вярвам на всичко, което споменахте за себе си. Допускам, че сте Сатаната. Добре. Но какво следва от това?

Настъпи кратко мълчание. Консърдайн запали пура, наля си коняк и премести на страна свещника, който се намираше до него. Мисля, че направи това, да вижда по-добре лицето ми. Сатаната за пръв път през цялото време откъсна поглед от мен и го насочи нагоре. Започваше третата част на тази загадъчна игра.

— Слушали ли сте някога легендите за сияещите следи на Буда-детето? — запита Сатаната.

Поклатих отрицателно глава.