Аркадий Стругацки - Безпокойство

Навън бе черна септемврийска нощ, валеше проливен дъжд, но стрелката на хигрометъра 6 6 Прибор за измерване влажността на въздуха. — Бел.прев. нагло стоеше на нула, а термометърът показваше минус осем. Стрелките на дозиметъра весело тичаха по циферблата и свидетелстваха за това, че радиоактивността на почвата под гъсениците на танка се колебае много бързо в извънредно широки граници. А ако се съдеше по показанията на манометрите, танкът се намираше на дълбочина двайсет метра под вода, на дъното на водоем.

— Приборите беснеят — бодро обяви Беркут.

Никой не възрази.

— Вероятно някакви външни влияния…

— Бих искал да знам какви — каза Полесов, хапейки устни.

Беркут добре виждаше лицето му, смугло, издължено и с червено петно на дясната буза.

— Ех, как би ни помогнало това! — каза Иван Иванович.

— Да — съгласи се Полесов.

Това щеше да помогне, защото щеше да позволи да се коригират приборите. И най-важното — да се коригират приборите на пулта за управление. На Иван Иванович техните показания вероятно нищо не му говореха, но Полесов виждаше, че те лъжат също така нагло, както и всички останали. Това беше много странно и опасно: приборите за управление бяха защитени от външни влияния от тройната броня на свръхмощната защита на танка. И хората бяха защитени от външни влияния от тройната броня. За миг Полесов изпита гадно бодване под лъжичката.

— Какво има навън? — попита Иван Иванович.

— Нищо. Мъгла…

Иван Иванович стана, помоли Полесов да се отмести и се лепна за окуляра на перископа. Видя прекършени, изпочупени борове, черни, сякаш овъглени клони и гъста двуметрова трева. И мъгла. Сива, неподвижна мъгла, надвиснала над мокрия свят под лъчите на прожекторите. До танка стояха киберразузнавачите. Притискаха се към машината и приличаха на кучета, подушили вълк. Не искаха да вървят в мъглата. Или, по-точно, не можеха.

Иван Иванович седна и рече хрипливо:

— Синя мъгла.

— Е, и какво? — попита Полесов.

Иван Иванович не отговори. Беркут също погледна през перископа. После седна и разкопча яката на куртката си. Стана му задушно. Изправи се и въздъхна дълбоко. Малко му олекна.

— Какво ще правим? — попита Полесов.

— Нищо ли не чувствате? — попита внезапно Беркут.

— Нищо… — отвърна му Иван Иванович, взрян в приборите. Но заекна и каза с тънък глас: — Иглички!

Едва сега Полесов почувства неприятно убождане в края на пръстите си. Сякаш го бодяха микроскопични иглички, тънки като жило на пчела. Пръстите изтръпваха.

— Прилича… на планинска болест — рече той.

Иван Иванович скочи, отблъсна Полесов и отново притисна чело в окуляра на перископа. Навън имаше само мъгла. Разузнавачите бяха изчезнали. Иван Иванович тежко въздъхна и се пльосна в креслото си. Пухкавите му бузи блестяха от пот.

— Ега ти танка, ега ти и разузнавачите! — възкликна той. — Това ми било танк с висша защита!

— В такъв танк — бавно заговори Полесов, — миналата година преминах през Горящото плато на Меркурий.

— Ега ти разузнавачите! — продължи Иван Иванович. — Страхуват се. За първи път виждам кибери, които се страхуват. Това ми било висша защита!

— Недейте, Иван Иванович — обади се Беркут.

„Висшата защита не помага — помисли си Полесов. — Това, че приборите лъжат, диша се трудно и бодат иглички, е само половин беда. Ще стане лошо, ако двигателят откаже, ако се наруши настройката на магнитните полета на реактора, които държат кръга от разтопена плазма. Достатъчно е да се наруши настройката и «Тестудо» ще се превърне в пара с цялата си висша защита. Най-добре е колкото може по-бързо да се махнем оттук.“

— И ще се наложи да се върнем — продължи Иван Иванович. — И нищо няма да разберем, защото разчитахме на вашия танк и на вашите кибери. Трябваше да рискуваме и да дойдем на турболет.

Игличките бодяха вече раменете и бедрата.

— Добре — каза Полесов. — Закопчайте коланите.

Иван Иванович млъкна. Физиците закопчаха широките меки колани.

— Готови ли сте? — попита Полесов.

— Да…

Полесов изключи светлината и сложи длани на лостовете за управление. Двигателят глухо заръмжа и танкът се разлюля. Под гъсениците нещо захрущя. Отпред беше плътна, непрогледна мъгла. Бързите иглички бодяха вече и гърбовете им. Отвратително чувство. И не им достигаше въздух. „Тестудо“ се затресе и забуча. По-високо, по-високо… Тласък, тракат челюсти. Отпред е мъгла. Още по-високо, до самото небе! Сляпата машина се катереше по склона на безкрайно високата планина, а от другата страна зееше пропаст. А в реактора лилавият пламък на плазмата с рев се мъчеше да се отърве от магнитните окови. Сега…