Аркадий Стругацки - Безпокойство

— Според мен повече прилича на мечка.

— Ти пък! — възрази Иван Иванович. — Както е известно, мечките са измрели.

— Добре де — каза Беркут. — Какво донесоха разузнавачите?

— Има една изненада. Хайде да отидем при Полесов.

Закрачиха по пътечката и мокрите от росата буренаци ги шибаха по краката.

— Тук има страхотна коприва! — оплака се Иван Иванович. — Не коприва, ами чудовище!

Полесов се бе подпрял на бронята и разсеяно въртеше между пръстите си тясна фотографска лента.

— Добро утро, Пьотър Владимирович — каза Беркут.

— Добро утро — отвърна Полесов и внимателно пипна бузата си.

— Боли ли?

Полесов въздъхна и каза:

— Разузнавачите се върнаха. Прегледах информацията и тя не ми хареса.

— Няма път ли?

— Не зная… — Полесов отново пипна бузата си. — Има нещо много странно. Ето… — И той протегна лентата към Беркут.

Лентата беше абсолютно черна.

— Осветена ли е? — попита Беркут.

— Напълно. Сякаш от снощи са я държали в реактора. Не разбирам как е могло да се случи. Максималното ниво на радиация, което са фиксирали разузнавачите, е сто и петдесет рентгена в час. Нищо и половина. Но най-важното е, че разузнавачите не са стигнали до епицентъра.

— Така ли?

— Върнаха се, без да са изпълнили задачата. Преминали са сто и двайсет километра и се върнаха, сякаш са получили заповед „обратно“. Или са се уплашили. Откровено казано, това не ми се вярва.

Известно време всички мълчаха и гледаха към бариерата. Пътят още си личеше, но бетонът бе пропукан и обрасъл с гигантски репеи. Недалеч от бариерата, насред репеите, стърчеше голямо червено цвете, над което се рееше белокрила пеперуда. По-нататък над пътя висеше захванала се за короните на съседните дървета суха топола с голи разперени клони.

— Значи на практика не разполагаме с информация — проговори Беркут замислено.

Полесов нави лентата и я пъхна в джоба на комбинезона си.

— Можем да изпратим разузнавачите още веднъж — каза той.

— И без това загубихме много време — нетърпеливо каза Иван Иванович и погледна Беркут. — Хайде да вървим. На място ще се ориентираме.

— Пътьом може да пуснем разузнавачите. — Полесов също погледна Беркут.

— Добре — съгласи се той. — Да тръгваме. Пьотър Владимирович, идете, ако обичате, при биолозите и им кажете, че потегляме. Благодарете им от името на всички ни.

— Слушам.

Полесов тръгна към къщите и след малко се върна с Круглис.

— Тръгваме — съобщи Беркут. — Хиляди благодарности за гостоприемството.

— Моля — бавно произнесе биологът. — На добър час.

— Благодаря. Тук беше чудесно — също като на курорт.

Иззад дърветата глиганът отново зарева като мечка.

— Извинете ни — каза Беркут, — но наистина не можем да ви вземем с нас. Нямаме право.

— Разбирам — биологът се усмихна. — Съжалявам, разбира се… Нищо, все някога ще дойде и нашият ред.

— Сигурно след нас ще изпратят вас.

— Напълно е възможно. Лек път. Желая ви късмет.

— Благодаря — повтори Беркут и стисна ръката на биолога.

— Довиждане и благодаря — каза Полесов. — Ще се постарая да хвана някой бухал за вас.

Влязоха в танка и затвориха люка. Биологът им помаха и отстъпи към канавката. Автоматичната бариера бавно се вдигна. Тежката машина трепна, забуча и потегли напред, оставяйки в буренаците широки коловози. Биологът я изпрати с поглед. Тя мина под наклонената топола и я закачи. Дървото се пропука, счупи се наполовина и с глух удар рухна напряко на просеката, която бе някогашна магистрала.

„Тестудо“ стоеше силно наклонен, тих и абсолютно неподвижен. След шестнайсет часа боботене и лудо тръскане тишината и неподвижността им се струваха илюзия, готова да се изпари всеки момент. Те продължаваха да стискат зъби и да напрягат мускули, в ушите им боботенето продължаваше. Но нито Полесов, нито Беркут, нито Иван Иванович го забелязваха. Те мълчаливо се взираха в приборите. А приборите лъжеха безбожно.

Преди два часа, точно в полунощ, пеленгиращата станция даде на Полесов координатите му. Танкът се намираше в падина на седемдесет километра на югоизток от епицентъра. В дванайсет и петнайсет Лантанид за първи път не изпрати поредната позивна. Връзката прекъсна. В дванайсет и четирийсет и седем високоговорителят изграчи с гласа на Леминг: „… веднага!“ В един и десет заваля като из ведро. В един и осемнайсет изгасна екранът на инфрачервения проектор. Полесов пощрака с ключовете, изпсува, включи фаровете и лепна чело в окуляра на перископа. В един и петдесет и пет се откъсна от перископа, за да пийне вода, погледна приборите, изръмжа и спря двигателя. Приборите лъжеха безбожно.