Алма Катцу - Обладателят — този, който взема

Жените присядали в захлас край люлката му, молели да го подържат на ръце и си представяли, че добре оформеното парче месо с меки черни къдрици е тяхно собствено. Дори мъжете, дори най-коравите секачи, които работели за Сейнт Андрю, се разнежвали нетипично в близост до бебето.

Когато Джонатан навърши 12 години, вече никой не можеше да отрече, че в него има нещо свръхестествено, което обикновено се приписваше на красотата му. Той беше истинско чудо. Въплъщение на съвършенството. А това не можеше да се каже за мнозина по онова време; тогава хората се обезобразяваха по най-различни причини — едра шарка, нещастни случаи, изгаряния край огнището, недохранване; до трийсетгодишна възраст оставаха без зъби, куцаха заради зле зараснали счупени кости, имаха белези, боледуваха от паралич, хващаха краста от лоша хигиена и по нашите земи често губеха крайници от измръзвания. Но по Джонатан нямаше ни един дефект. Той израсна висок, строен, с широки рамене, беше величествен като дърветата в гората, която семейството му притежаваше. Кожата му бе безупречна и бяла като сметана. Имаше права черна коса, лъскава като крило на гарван, а очите му бяха тъмни и бездънни като най-големите тайни на Олагаш.

Беше просто наслада за очите. Дали бе благословия или проклятие момче като Джонатан да живее край теб? Горките ние, момичетата, бих казала. Представи си какъв беше ефектът му върху девойките в това загубено селище, толкова откъснато от света, че освен Джонатан нямаше почти нищо друго интересно, толкова малко, че ни беше трудно да избегнем напълно контакта с него. Той беше непрестанно изкушение, от което нямаше как да избягаме. Винаги имаше опасност да го видим, докато излиза от бакалията например или докато язди през полето, на пръв поглед по някаква работа, но в действителност пратен от самия дявол да сломява съпротивата ни. Дори нямаше нужда физически да присъства край нас, за да овладее съзнанието ни. Докато си седим със сестрите или приятелките и си бродираме, някоя все ще спомене, че наскоро го е зърнала, и след това вече не можехме да говорим за нищо друго, освен за него.

Може би донякъде сами си бяхме виновни, че сме така омагьосани, защото не спирахме да се прехласваме по него, независимо дали ставаше въпрос за неочаквана среща (всички момичета искаха да знаят дали е говорил с теб) или пък случайно зърване из града (тогава се обсъждаха и най-незначителните подробности като цвета на жилетката му). И тайно си мечтаехме той нахално да ни огледа или ъгълчето на устата му подканващо да се повдигне. Всички бихме дали живота си за един миг в прегръдките му. И това не се отнасяше само за малките момичета. Когато Джонатан стана на петнайсет-шестнайсет години, останалите мъже от селото изглеждаха смачкани, груби, дебели или кльощави до него, а благоверните им съпруги започнаха да гледат на него с други очи. Личеше си по начина, по който го премерваха с блеснали погледи и зачервени страни, по прехапаните им устни и стаената във въздишките им надежда.

Около него имаше ореол на опасност — както когато налудничав глас в главата ти казва да докоснеш нагорещено желязо. Знаеш, че ще се опариш, но не можеш да устоиш на копнежа. Трябва да си направиш собствените грешки. Не ти пука за последствията, за непоносимата агония от изгорената плът, острата болка от всяко докосване на раната. Белегът, който ще ти остане за цял живот и ще бележи сърцето ти. След като придобиеш опит в любовта, повече никога няма да проявиш такава глупост.

В това отношение търпях едновременно завист и подигравки. Завист заради времето, което прекарвах с Джонатан; и подигравки, защото дадох ясно да се разбере, че между нас няма романтични чувства. Което само потвърди в очите на останалите момичета, че не владея женските номера, с които да предизвикам мъжкия интерес. Но аз не бях по-различна от тях. Знаех, че има вероятност да изгоря в сиянието на неговото внимание като хартия в пламъци. Божествената любов можеше да унищожи момичето за миг. Въпросът беше — струва ли си?

Ако ме попиташ дали обичах Джонатан заради красотата му, ще ти отговоря, че това е безсмислен въпрос, защото необикновената, му красота беше неотделима част от цялото. Тя му даваше тиха увереност — която сигурно някои биха нарекли високомерна арогантност и обезоръжаваше противоположния пол. Дори отначало да съм била привлечена от красотата му, няма да се извинявам за това, нито за желанието си Джонатан да бъде мой. Всеки би поискал да притежава подобна хубост. Не бях единствената.