Алма Катцу - Обладателят — този, който взема

Почти всички, които познаваха Джонатан, искаха да го притежават. Това бе проклятието му, както и проклятието на тези, които го обичаха. Беше като да си влюбен в слънцето прекалено ярко и опасно, за да се приближиш, а в същото време не можеш да го запазиш само за себе си. Беше безнадеждно както да го обичаш, така и да не го обичаш.

Аз също бях поразена от проклятието на Джонатан, уловена от ужасното му привличане, и двамата бяхме обречени да страдаме заради това.

Между мен и Джонатан се породи приятелство, което продължи през цялото ни детство. Срещахме се след службата в неделя, на сватби и погребения, шепнехме си край опечалените или забравяхме всякакво приличие и се отдалечавахме в гората, за да можем да се съсредоточим изцяло един в друг. Някои поклащаха неодобрително глави, вероятно вече бяха плъзнали и клюки, но семействата ни не направиха нищо, за да прекратят приятелството ни — или поне не разбрах да е имало такива опити.

По това време бавно започнах да осъзнавам, че Джонатан е по-самотен, отколкото изглежда. Другите момчета общуваха с него много по-рядко, отколкото предполагах, а и той ги избягваше, когато се приближаваха към нас на някое събиране. Спомням се как веднъж ме отведе надалеч, когато видя свои връстници да поемат към нас. Нямах представа защо го прави и след няколко минути тревожни размисли реших да попитам:

— Защо ме поведе в тази посока? Да не би да се срамуваш да те видят с мен?

Той изсумтя подигравателно.

— Не ставай глупава, Лани. И в момента ме виждат с теб. Всеки може да ни види заедно.

Това наистина беше така и аз изпитах облекчение. Но не се отказах да питам.

— Да не би да не харесваш тези момчета?

— Не ги мразя — каза той троснато.

— Тогава защо…

— Защо ме разпитваш? — прекъсна ме той. — Довери ми се. С момчетата е различно, Лани, повече нямам какво да ти кажа.

Ускори крачка и ми се наложи да повдигна леко полата си, за да го настигна. Не ми обясни кое е това, което при момчетата е различно. Не спирах да се чудя. Май всичко, доколкото виждах. На момчетата им позволяваха да ходят на училище, стига семействата им да можеха да си позволят таксите, а момичетата се обучаваха само от майките си на домакински умения като шиене, чистене и готвене, понякога и малко четене от Библията. Момчетата можеха да се боричкат за забавление, да тичат, да играят на гоненица, да яздят коне, без да се притесняват, че ще им се запретнат полите. Вярно, че имаха по-тежки домашни задължения. Веднъж Джонатан ми каза, че баща му го накарал да поправи основите на зимника им само за да се научи на зидария. Все пак според мен животът на момчетата беше много по-свободен. Ала Джонатан се оплакваше от него.

— Ще ми се да бях момче — промълвих аз, почти останала без дъх от усилието да вървя в крак с него.

— Не, не искаш — каза той през рамо.

— Не виждам защо…

Той се извърна рязко.

— Ами брат ти? Той не ме харесва особено, нали?

Замръзнах на място. Не знаех какво да отговоря. Невин наистина не харесваше Джонатан, откакто го познавах. Спомних си как двамата се сбиха и брат ми се прибра със засъхнала кръв по лицето, а татко се изпълни с мълчалива гордост.

— Защо ме мрази според теб? — попита Джонатан.

— Не знам.

— Никога не съм му давал повод, но въпреки това той ме ненавижда — каза Джонатан, като се опитваше да прикрие болката в гласа си. — С момчетата винаги е така. Мразят ме. Някои от възрастните също. Сигурен съм, че е така, усещам го. Затова ги избягвам, Лани.

Гърдите му се повдигнаха от въздишка, беше се уморил от обясненията.

— Е, сега вече знаеш — каза той и забърза напред, като ме остави зяпнала от изненада.

Цяла седмица размишлявах над думите му. Можех да попитам Невин откъде се с взела у него тази омраза към Джонатан, но така щях да събудя стар спор между нас. Той, разбира се, не понасяше приятелството ми с Джонатан и аз знаех причините, без да се налага да ми ги обяснява. Брат ми го намираше за горделив и самоуверен, смяташе, че се фука с богатството си и очаква и получава специално отношение. Аз знаех, че Джонатан е по-добър от всички извън семейството си, а може би дори и от роднините си, и че всичко това не е вярно… освен може би последното. Но той едва ли имаше вина, че другите се отнасят различно с него. И макар Невин да не си го признаваше, в блесналите му от омраза очи виждах желание да унищожи красотата на Джонатан, да остави своя отпечатък върху изящното му хубаво лице и да детронира любимия син на селището.