Алма Катцу - Обладателят — този, който взема

Отидохме в гардеробната, стъпихме на студения й каменен под, навлязохме дълбоко в тъмнината, която ни отдели от света. Шумовете навън ни се сториха много далече, чувахме само приглушена реч и откъси от смислени изречения, които се носеха от моравата. Джонатан беше нервен и объркан.

— Е, какво искаш да ми кажеш? — попита той и в гласа му долових нетърпение.

Смятах да го питам за Тенебрийс. И за всички момичета в селото — коя му харесва и дали е сгоден за някоя. Но не можех. Въпросите приседнаха на гърлото ми и замалко да се разплача.

И така, изпаднала в отчаяние, аз се наведох напред и притиснах устни в неговите. Усетих, че е изненадан, защото се отдръпна, но после се осъзна. И тогава направи нещо неочаквано: отвърна на целувката ми. Наведе се към мен и погали устните ми със своите, почувствах дъха му. Целувката му беше настоятелна, жадна и непохватна, подсказваше ми да очаквам още. Преди да успея да се уплаша, той ме притисна до стената, без да откъсва устни от моите. Допря тялото си до мен, докато усетих мястото, скрито под панталоните му точно под сакото. И простена. За първи път чувах стон на удоволствие от друг човек. Без да каже дума, хвана ръката ми и я притисна към панталоните си. Потрепери и чух още един стон на удоволствие.

Отдръпнах ръката си. Беше като изтръпнала. Все още усещах твърдостта с дланта си.

Той дишаше тежко, опитваше се да се овладее, беше объркан, че се дръпнах от него.

— Нали това искаше? — попита, като се взираше в лицето ми доста притеснено. — Ти ме целуна първа.

— Така е… — гласът ми трепереше. — Исках да те питам… Тенебрийс…

— Тенебрийс?

Той отстъпи и оправи жилетката под сакото си.

— Какво за Тенебрийс? Каква разлика има… — млъкна, вероятно осъзна, че е в църква. Поклати глава, сякаш искаше да изхвърли от нея спомена за Тенебрийс Поарие. — А ти как се казваш? Коя от сестрите Макилврий си?

Не можех да го виня, че не е сигурен. Ние бяхме три.

— Ланор — отвърнах.

— Не ти е много хубаво името — каза той, без да се усеща, че думите могат да нараняват сърцата на момичетата. — Ще ти викам Лани, ако нямаш нищо против. А сега, Лани, ще ти кажа, че си много лошо момиче.

Гласът му бе станал игрив, за да ми покаже, че не ми се сърди.

— Не са ли ти казвали, че не трябва да дразниш момчетата, особено тези, които не познаваш?

— Но аз те познавам. Всички те познават — отговорих малко разтревожена да не ме помисли за лесна. Той беше най-големият син на най-богатия човек в селището, собственика на дървосекаческия бизнес по тези места, около който се въртеше целия местен живот. Разбира се, че всички го познаваха.

— А освен това мисля, че те обичам. И смятам някой ден да ти стана съпруга.

Джонатан вдигна цинично едната си вежда.

— Едно е да знаеш името ми, но как е възможно да си сигурна, че ме обичаш? Как може да се влюбиш в мен? Изобщо не ме познаваш, Лани, а вече се обявяваш за моя.

Пак приглади сакото си.

— Трябва да излезем навън, преди някой да дойде да ни търси. Най-добре да не ни виждат заедно, не си ли съгласна? Ти тръгни първа.

Около секунда не можех да помръдна от шока. Бях объркана, все още белязана с невидимите следи на желанието му, целувката и спомена от твърдостта в ръката си. Във всеки случай ме беше разбрал погрешно: не му се бях отдала. Бях заявила, че той е мой.

— Добре — казах и сигурно разочарованието ми бе проличало, защото Джонатан ми подари прелестната си усмивка.

— Не се тревожи. Лани. Следващата неделя ще се видим след службата, обещавам. Може би ще ми дадеш още една целувка.

Ако ти разкажа за Джонатан, за моя Джонатан, ще разбереш защо съм толкова сигурна в отдадеността си. Той бе първородното дете на Чарлз и Рут Сейнт Андрю, а те били толкова развълнувани, че имат син, че веднага му дали име, кръстили го в църква още първия месец след като се появил. Ликували за него във времена, когато родителите дори не давали име на детето си, докато не поживеело достатъчно дълго, за да е сигурно, че ще оцелее. Баща му вдигнал голямо празненство, докато Рут все още се възстановявала на легло; поканил всички на пунш с ром и чай със захар, кейк със сини сливи и бисквити с меласа; наел цигулар, осигурил забавления и музика толкова скоро след раждането на момчето, че изглеждало сякаш дърпа дявола за опашката — само посмей да дойдеш за момчето ми! Само посмей и ще видиш какво ще ти се случи!

Още в първите дни станало ясно, че Джонатан е необикновен: бил изключително умен, изключително силен, изключително здрав и на всичкото отгоре изключително красив.