Л. Смит: Яростта (Книга трета)

— О — изрече меко. — Колко е странно.

Стените на криптата сякаш започнаха да се топят. Станаха сиви и неясни и се появи портал, като врата, която водеше към стая под земята. Само че това бе портал към светлината.

— Колко е красиво — промърмори Елена. — Стефан? Толкова съм уморена.

— Сега можеш да си починеш — прошепна той.

— Ти няма да ме пуснеш, нали?

— Не.

— Тогава няма да се страхувам.

Нещо заблестя върху лицето на Деймън. Тя протегна ръка, докосна го, сетне вдигна пръсти учудено.

— Не бъди тъжен — рече тя, усетила студената влага по пръстите си. Но изведнъж я прониза тревога. Сега кой щеше да разбира Деймън? Кой щеше да го води, да се опитва да прозре това, което наистина се крие в него? — Двамата трябва да се грижите един за друг — каза на глас Елена. Почувства прилив на сила като пламък на свещ, трепкащ на вятъра. — Стефан, ще ми обещаеш ли? Ще ми обещаеш ли, че двамата ще се грижите един за друг?

— Обещавам — кимна той. — О, Елена…

Вълните на съня отново я заляха.

— Това е добре — промълви тя. — Това е добре, Стефан.

Порталът беше близо, толкова близо, че вече можеше да го докосне. Запита се дали родителите й са зад него.

— Време е да си вървя у дома — прошепна Елена.

После мракът и сенките се стопиха и не остана нищо друго, освен светлина.

Стефан я държа, докато очите й се затвориха. Продължи да я държи и след това, докато дълго сдържаните сълзи се лееха волно по страните му. Този път болката бе различна от онази, която бе изпитал, когато я извади от реката. Елена бе заминала при светлината. Беше го оставила сам тук.

Но няма да е задълго, помисли си той.

Пръстенът му беше на земята. Дори не го погледна, когато се изправи, приковал поглед в слънчевия лъч върху пода.

Една ръка го сграбчи и го дръпна назад.

Стефан погледна лицето на брат си.

Очите на Деймън бяха черни като нощта, а в ръката си държеше пръстена на Стефан. Докато брат му се взираше в него, неспособен да помръдне, Деймън го плъзна на пръста му, сетне пусна ръката му.

— А сега — изрече, като се отпусна с мъка назад — можеш да правиш, каквото искаш. — Вдигна от пода пръстена, който Стефан бе дал на Елена, и му го подаде. — Този също е твой. Вземи го. Вземи го и върви. — Извърна се настрани.

Стефан се взира дълго в златната халка в дланта си.

Сетне пръстите му се сключиха около нея и той погледна Деймън. Очите на брат му бяха затворени, дишането му бе накъсано. Изглеждаше изтощен и явно обзет от силни болки.

А Стефан бе дал обещание на Елена.

— Да вървим — рече тихо и пъхна пръстена в джоба си. — Ще те отведа някъде, където ще можеш да си починеш.

Обви ръка около брат си и го повдигна. За миг останаха така, притиснати един до друг.

16 декември, понеделник

„Стефан ми даде това. Даде ми повечето от вещите в стаята си. Отначало му казах, че не ги искам, защото не знаех какво да правя с тях. Но сега мисля, че ми хрумна нещо.

Хората вече започнаха да забравят. Измислят си разни подробности и добавят неща, които са плод единствено на въображението им. Но най-вече измислят обяснения. Защо в случилото се нямало нищо свръхестествено, защо имало логична причина за това или онова. Това просто е глупаво, но няма начин да ги спреш, особено възрастните.

Те са най-лоши. Твърдят, че кучетата били побеснели или нещо подобно. Ветеринарят измисли ново име за болестта им — непозната досега форма на бяс, която навярно се разнасяла от плъховете. Мередит казва, че е смешно. Аз смятам, че е глупаво.

Съучениците ми са малко по-добре, особено онези, които бяха на бала. Има и някои, на които наистина можем да разчитаме, като Сю и Вики. През последните два дни Вики много се промени, което си е истинско чудо. Не е такава, каквато беше през последните два месеца и половина, но не е и такава, каквато бе някога. Преди беше просто една тъпа блондинка, която търчеше наоколо, следвана по петите от постоянна тълпа гадняри. Но сега мисля, че е готина.

Дори Каролайн не е толкова лоша. Тя не говори на първата възпоминателна служба за Елена, но сега го стори. Каза, че Елена била истинската Снежна кралица, което беше донякъде изплагиатствано от предишното слово на Сю, но навярно бе най-доброто, на което Каролайн е способна. Беше мил жест.

Елена изглеждаше толкова спокойна и умиротворена. Не приличаше на восъчна кукла, а сякаш бе заспала. Зная, че това е клише и винаги така казват, но е истина. Този път е истина.

Но след това хората продължиха да дрънкат за «удивителното и спасение от удавяне в реката» и други подобни тъпотии. Разправят, че била умряла от емболия или нещо такова. Което е пълен абсурд. Но това ми даде една идея.