Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Катрин…

Катрин се завъртя.

— О, ти ме вбеси отново. И сега ще те накарам да съжаляваш, наистина да съжаляваш. Сега вече зная кого от двама ви мразя повече и това си ти, Стефан. Защото теб обичах повече. — Явно възвръщаше контрола си. Изтри и последните следи от сълзи по лицето си и се изправи с достойнство.

— Не мразя толкова много Деймън. Дори може да го оставя жив. — Очите й се присвиха, а после се разшириха, осенени от някаква идея. — Чуй ме, Деймън — рече тайнствено. — Ти не си толкова глупав като Стефан. Знаеш как стоят нещата. — Наведе се напред. — Бях толкова самотна след смъртта на Клаус. Ти можеш да ми правиш компания. Трябва само да кажеш, че ме обичаш повече от всичко. После ще ги убием и ще се махнем заедно оттук. Дори ако искаш, може да убиеш момичето. Ще я оставя на теб. Какво мислиш?

О, Господи, помисли си Елена и отново й прималя от страх. Погледът на Деймън бе впит в големите сини очи на Катрин, сякаш я изучаваше. Надменното подигравателно изражение отново се върна на лицето му. О, Господи, не! Моля те, не…

Деймън бавно се усмихна.

Елена гледаше Деймън с безмълвен ужас. Познаваше твърде добре тази смущаваща усмивка. Ала дори и със свито сърце, умът й продължаваше да задава иронични въпроси. Какво значение имаше? Така или иначе двамата със Стефан щяха да умрат. Имаше смисъл единствено за Деймън, който се опитваше да се спаси. А и беше глупаво да очаква от него да тръгне против природата си.

Наблюдаваше тази красива насмешлива усмивка с тъга, съжаляваше за това, което навярно той някога е бил.

Катрин му се усмихна чаровно.

— Ще бъдем толкова щастливи заедно. След като те умрат, аз ще те освободя. Всъщност не исках да ти причиня болка, наистина. Просто се ядосах. — Вдигна слабата си ръка и погали бузата му. — Съжалявам.

— Катрин — промълви с усмивка той.

— Да. — Тя се наведе по-близо.

— Катрин…

— Да, Деймън?

— Върви по дяволите!

Елена потръпна, предугаждайки реакцията на Катрин. Почувства присъствие на дива Сила, зла, неконтролируема Сила. Изкрещя, като видя промяната в Катрин. Красивото лице се изкриви, превръщайки се в нещо, което не беше нито човешко, нито животинско. В очите на Катрин избухнаха червени пламъци, когато острите й издадени зъби се впиха в гърлото на Деймън.

От пръстите й изскочиха дълги, хищнически извити нокти, които се забиха в кървящите му гърди, разкъсаха кожата. Шурна кръв. Елена изпищя, смътно осъзнавайки, че болката, пронизала ръцете й, е от въжетата, които я държаха. Чу вика на Стефан, но над всичко се извиси оглушаващият писък на мисления глас на Катрин.

Сега ще съжаляваш! Сега ще те накарам да съжаляваш! Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

Думите се забиха като остри кинжали в главата на Елена. Могъщата им Сила я замая и парализира, отхвърляйки я към железните пики. Но нямаше спасение. Ехото отекваше навсякъде, удряше като с тежък чук слепоочията й.

Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

Елена припадна.

Мередит коленичи до леля Джудит в пералното помещение и се ослуша, опитвайки се да различи звуците пред вратата. Кучетата бяха нахлули в мазето, не беше сигурна как, но от разкървавените муцуни на някои от тях предположи, че са проникнали, счупвайки приземните прозорци. Сега бяха пред пералното помещение, но Мередит не знаеше какво правеха. Отвън цареше тишина.

Маргарет, сгушена в скута на Робърт, проплака.

— Шшт — прошепна той бързо. — Всичко ще е наред, скъпа. Всичко ще бъде наред.

Мередит срещна над главата на детето изплашените му, но решителни очи. Ние почти те бяхме заклеймили като другата Сила, помисли си девойката. Но сега нямаше време за съжаление и разкаяние.

— Къде е Елена? Елена каза, че ще ме наблюдава — проплака Маргарет. Очите й бяха големи и сериозни.

— Каза, че ще се грижи за мен.

Леля Джудит притисна длан към устата й.

— Тя се грижи за теб — прошепна Мередит. — Просто сега изпрати мен, това е всичко. Това е истината — додаде разпалено и видя как укорителният поглед на Робърт се превърна в озадачен.

Отвън тишината бе нарушена от драскане и дъвчещи звуци. Кучетата се бяха заели с вратата.

Робърт придърпа главата на Маргарет към гърдите си.

Бони нямаше представа колко време бе изминало. Със сигурност часове. По-скоро цяла вечност. Кучетата бяха проникнали през кухнята и страничните дървени врати. Но само около дванадесетина бяха преминали през огнените барикади пред входовете. А мъжете с пушките се бяха погрижили за по-голямата част от тях.