Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Да! Вярно! — извика Катрин и размаха пръстите си с острите издадени нокти. Е, в крайна сметка тя се намираше в моята църква — додаде. — А това, което тя и онова момче правеха… Е, такива неща не се правят в църква! Така че я одрасках ! — Катрин изрече думата като някой, който разказва вълнуваща приказка на малко дете. — И… облизах кръвта! — Прокара език по бледорозовите си устни. Сетне посочи към Стефан. — Ти си следващият, който ще отгатва!

— И оттогава я преследваш, не й даваш мира — рече Стефан. Не играеше игра, просто правеше тъжно заключение.

— Да, но вече приключихме с това! Кажи нещо друго — изрече Катрин остро. След това опипа горното копче на роклята си. И Елена си помисли за Вики, за стреснатите й като на подгонена кошута очи, как се съблече в столовата пред всички. — Накарах я да прави глупави неща — засмя се Катрин. — Беше ми забавно да си играя с нея.

Ръцете на Елена бяха вцепенени и схванати. Осъзна, че инстинктивно се е опънала срещу въжетата, толкова вбесена от думите на Катрин, че не бе успяла да се сдържи. Заповяда си да се успокои и се опита да се облегне назад, за да раздвижи малко безчувствените си пръсти. Не знаеше какво ще прави, ако по някакъв начин успееше да се освободи, но поне трябваше да опита.

— Следващият! — подкани го Катрин заплашително.

— Защо каза, че това е твоята църква? — попита Деймън. Гласът му все още беше някак си далечен и развеселен, сякаш нищо от случващото се тук не го интересуваше. — Какво ще кажеш за Хонория Фел?

— О, този дърт призрак! — възкликна Катрин злобно. Надникна зад Елена със стиснати устни и свирепо святкащи очи. В този миг за пръв път, откакто се озоваха в криптата пред осквернената гробницата, Елена започна да се надява. Може би Хонория щеше да им помогне…

Но после си спомни тихия заглъхващ глас. Това е единствената помощ, която мога да ви дам. Знаеше, че не може да очаква подкрепа от никого.

— Тя не може да направи нищо — проговори Катрин, сякаш прочела мислите й. — Тя е само една торба стари кокали. — Грациозните й ръце направиха жест, сякаш чупеше кости. — Може само да дрънка, но аз много пъти й попречих да говори с теб. — Изражението на Катрин отново потъмня и Елена се смрази от страх.

— Ти си убила Яндзъ, кучето на Бони — обади се тя. Беше изстрел в тъмното, за да отклони вниманието на Катрин, но улучи.

— Да! Това беше забавно. Всички вие изтичахте от къщата и започнахте да се тръшкате и да плачете… — Катрин разигра сцената като пантомима: малкото куче, легнало пред къщата на Бони, момичетата, които тичат към него. — Никак не беше вкусен, но си струваше. Последвах там Деймън, който тогава беше гарван. Често го следвах. Ако исках, можех да сграбча този гарван и… — направи рязко движение с ръце, сякаш извиваше нещо.

Сънят на Бони, помисли си Елена и ледена тръпка пропълзя по гръбнака й. Не осъзна, че е заговорила на глас, докато Стефан и Деймън не я погледнаха.

— Бони те сънува — прошепна тя. — Но си помисли, че е сънувала мен. Каза ми, че ме е видяла да стоя под едно дърво, брулено от вятъра. И се изплашила от мен. Изглеждала съм различно — бледа, но някакво сияние се излъчвало от мен. Някакъв гарван прелетял наблизо, аз съм го сграбчила и съм извила врата му. В гърлото й се надигна горчилка и тя преглътна с усилие.

— Но си била ти.

Катрин изглеждаше доволна, сякаш Елена бе потвърдила нещо.

— Хората често ме сънуват — изрече тя със задоволство. — Твоята леля също ме сънува. Казах й, че тя е виновна, задето си умряла. А тя си мисли, че ти си й го казала.

— О, Господи…

— Исках да умреш — продължи Катрин и лицето й се изкриви в злобна гримаса. — Ти трябваше да умреш. Държах те достатъчно дълго в реката. Но ти си такава уличница, да смучеш кръв и от двамата, и накрая се завърна. Е, добре. — Усмихна се лукаво. — Сега ще мога по-дълго да си поиграя с теб. Онзи ден се вбесих, защото Стефан ти даде моя пръстен. Моят пръстен! — Гласът й се извиси. — Моят, който им оставих, за да ме помнят. А той го даде на теб. Тогава осъзнах, че няма само да си поиграя с него, а трябва да го убия.

Очите на Стефан изразяваха болка и смут.

— Но аз мислех, че си мъртва — промълви той. — Ти беше мъртва от петстотин години. Катрин…

— О, това беше първият път, когато ви измамих — рече Катрин, но в тона й нямаше ликуваща нотка. Беше сърдит. — Нагласих всичко с Гудрен, моята прислужница. Вие двамата не искахте да приемете избора ми! — избухна тя и изгледа гневно Стефан и Деймън.