Л. Смит: Яростта (Книга трета)

— А аз исках и тримата да бъдем щастливи, обичах ви. Обичах и двама ви. Но това не ви стигаше.

Лицето на Катрин се промени отново и Елена видя в него нараненото дете отпреди петстотин години. Сигурно така е изглеждала Катрин тогава, каза си с почуда тя. Големите сини очи сякаш се напълниха със сълзи.

— Исках да се обичате продължи Катрин объркано, — но вие — не. Почувствах се ужасно. Реших, че ако помислите, че съм умряла, мъката по мен ще ви накара да се обичате. Освен това знаех, че трябва да се махна, преди папа да заподозре в какво съм се превърнала. И така двете с Гудрен нагласихме всичко — продължи с тих глас, унесена в спомените. — Имах друг талисман, който да ме пази от слънцето, и затова й дадох пръстена. Тя взе бялата ми рокля — моята най-хубава бяла рокля — и пепел от камината. Изгорихме и мазнина в нея, за да мирише както трябва. И тя ги остави на слънцето, където щяхте да ги намерите заедно с бележката ми. Не бях сигурна, че ще успея да ви излъжа, но вие се заблудихте. Но тогава… — лицето на Катрин се изкриви от мъка — вие объркахте всичко. Трябваше да съжалявате, да плачете, да се утешавате взаимно. Аз го направих за вас. Но вместо това, вие хукнахте и грабнахте шпагите си. Защо го направихте? — Беше вик на болка, идващ от сърцето.

— Защо не взехте моя подарък? Вие се отнесохте с него като с боклук. В бележката си ви бях написала, че искам да се сдобрите, но вие не се вслушахте в думите ми, а извадихте шпагите. Убихте се. Защо го направихте?

По страните на Катрин се стичаха сълзи, а когато заговори, гласът на Стефан също трепереше от вълнение.

— Бяхме глупави — промълви задавено, обзет от спомена. — Обвинявахме се взаимно за смъртта ти и бяхме толкова глупави… Катрин, чуй ме. Вината беше моя. Аз бях този, който нападна пръв. И съжалявам, не можеш да си представиш колко много съжалявам оттогава. Не знаеш колко много пъти съм мислил за това и съм искал да има начин да го променя. Бих дал всичко, за да върна нещата — всичко . Убих брат си… — Гласът му пресекна и от очите му рукнаха сълзи.

Елена, с натежало от мъка сърце, се извърна безпомощно към Деймън и видя, че той дори не забелязваше, че тя е там. Развеселеният поглед бе изчезнал, а очите му бяха приковани в Стефан.

— Катрин, моля те, изслушай ме — продължи Стефан с треперещ глас. — Достатъчно се наранихме взаимно. Моля те, остави ни да си отидем. Или задръж мен, ако искаш, но тях ги пусни. Аз съм виновен за всичко. Задръж мен, а аз ще направя всичко, което поискаш…

Искрящите очи на Катрин, бистри и невероятно сини, се изпълниха с безкрайна печал. Елена не се осмеляваше да диша, боейки се да не развали магията, когато слабото, стройно момиче се приближи към Стефан. Лицето му бе озарено от нежност и копнеж.

Но тогава ледът, сковал Катрин отвътре, отново се надигна и замрази сълзите по лицето й.

— Трябваше да помислиш за това много отдавна — процеди тя. — Тогава може би щях да те послушам. Отначало страдах, задето двамата се убихте взаимно. Избягах, изоставих дори Гудрен, върнах се в родния си дом. В същото време вече нямах нищо, дори нито една нова рокля, бях гладна и премръзнала. Навярно щях да умра от глад, ако Клаус не ме бе намерил.

Клаус. Въпреки обзелите я страх и смут, Елена си спомни нещо, което Стефан й бе разказал. Клаус беше мъжът, който бе направил Катрин вампир, мъжът, когото селяните смятали за въплъщение на злото.

— Клаус ме научи на истината — поде Катрин. — Той ми показа какъв е истинският свят. Трябва да мислиш само за себе си. И затова сега съм толкова силна. По-силна от всички. И знаете ли как го постигнах? — Отговори си сама, без да дочака някого да продума. — С чужд живот. Толкова много живот. Човешки и вампирски, сега всички са вътре в мен. Убих Клаус преди век или два. Той беше много изненадан . Не подозираше колко много бях научила. Бях толкова щастлива да отнемам живот, да се изпълвам с енергия. Но после един ден си спомних за вас, за вас двамата и за това, което бяхте направили. Как се бяхте отнесли към моя подарък. Знаех, че трябва да ви накажа и най-накрая разбрах как да го сторя. Доведох ви тук, и двамата. Внуших ти мисълта, Стефан, по начина, по който ти внушаваш мисли на хората. Доведох те на това място. След това накарах Деймън да те последва. Елена беше тук. Мисля, че навярно някъде през вековете сме имали общи предци, защото прилича на мен. Знаех, че като я видиш, ще се почувстваш виновен. Но не бе предвидено да се влюбваш в нея! — Обидата в гласа на Катрин отстъпи място на яростта. — Не биваше да ме забравяш! Не биваше да й даваш моя пръстен!