Л. Смит - Яростта (Книга трета)

— Още не съм решила как ще го направя. — Катрин не му обърна внимание. — Може да те опека. Вече има достатъчно светлина за целта. Вижте какво си взех! — Протегна се напред и показа стиснатата си ръка. — Едно, две, три! — извика и пусна на земята два сребърни и един златен пръстен. Камъните им изпуснаха искри, сини като очите на Катрин, сини като тези на огърлицата около шията й.

Елена изви отчаяно ръце и напипа пръста си, където преди се намираше пръстенът й. Беше истина. Изуми се колко уязвима и безпомощна се почувства без тънката халка. Пръстенът бе необходим за живота й, за да оцелее. Без него…

— Без него ще умреш — процеди Катрин злорадо и подритна небрежно пръстените с крак. — Но не съм сигурна дали ще е достатъчно бавно. — Закрачи към далечната страна на криптата, а сребристата й дреха проблясна на слабата светлина.

В този миг една идея осени Елена.

Можеше да движи ръцете си. Достатъчно, за да ги почувства, достатъчно, за да разбере, че вече не са вцепенени. Въжетата се бяха разхлабили.

Но Катрин беше силна. Невероятно силна. И много по-бърза от Елена. Ако успееше да се освободи, щеше да има време само за едно бързо действие.

Изви китките си и въжето поддаде.

— Има и други начини — продължи Катрин. — Бих могла да те нарежа и да гледам как кръвта ти изтича. Обичам да наблюдавам.

Елена стисна зъби и увеличи натиска върху въжето. Ръката й бе изкривена под болезнен ъгъл, но тя продължи да натиска. Усети как прорязващото я въже се плъзга настрани.

— Или плъхове — промълви Катрин замечтано. — Плъховете са забавни. Мога да им заповядам кога да започнат и кога да спрат.

Оказа се много по-лесно да освободи другата си ръка. Елена се опита да не издаде с нищо какво става зад гърба й. Искаше й се да извика мислено Стефан, ала не смееше. Нямаше да имат никакъв шанс, ако Катрин я чуеше.

Катрин се бе озовала точно пред Стефан.

— Мисля, че ще започна с теб. — Наклони лице към неговото. — Отново съм гладна. А ти си толкова сладък, Стефан. Забравила съм колко си сладък.

Върху пода се бе образувал сив триъгълник светлина. Светлината на зората. Нахлуваше през отвора на криптата. Катрин вече бе излизала на тази светлина. Но…

Катрин се усмихна внезапно и сините й очи блеснаха.

— Сетих се! Ще пия от кръвта ти, докато почти пресъхнеш и ще те накарам да гледаш, докато я убивам! Ще ти оставя достатъчно сили, за да бъдеш свидетел на смъртта й. Не ти ли харесва плана ми? — Плесна игриво с ръце и направи още един пирует, като се отдалечи с танцова стъпка.

Само още една стъпка, помисли си Елена. Катрин приближаваше сивия триъгълник светлина. Само още една стъпка…

Катрин направи стъпката.

— Това е! — Тя започна да се обръща. — Колко хубаво…

Сега!

Елена издърпа схванатите си ръце от последната въжена примка и връхлетя отгоре й. Беше като скок на хищна котка. Последен отчаян опит да достигне жертвата. Последен шанс. Последна надежда.

Стовари се с цялата си тежест върху Катрин. Сблъсъкът запрати и двете върху триъгълника светлина. Тя чу как главата на Катрин се удари в каменните плочи.

Почувства изгаряща болка. Беше непоносимо, като помитащ, свиреп, животински глад, само че по-силно. Хиляди пъти по-силно.

— Елена! — изкрещя мислено и на глас Стефан.

Стефан, помисли си тя. Под нея Силата се надигна, когато изумените очи на Катрин се фокусираха. Устата й се изкриви в дива ярост, острите кучешки зъби изскочиха напред. Бяха толкова дълги, че се забиваха в долната устна. Уродливата уста се отвори и оттам излезе смразяващ кръвта вой.

Тромавите ръце на Елена опипваха шията на Катрин. Пръстите й се сключиха около студения метал на огърлицата със сини камъни. Елена я дръпна с все сила и верижката се скъса. Опита се да я задържи, но подутите й пръсти бяха твърде тромави и некоординирани, а ръката на Катрин с дългите извити нокти дращеше обезумяло по тях. Огърлицата полетя и падна в сенките.

— Елена! — проехтя отново ужасеният вик на Стефан.

Тя почувства как цялото й тяло се изпълни със светлина. Сякаш бе прозрачна. Само че светлината беше болка. Под нея изкривеното лице на Катрин гледаше право към зимното небе. Воят, излизащ от устата й, бе преминал в тънки накъсани писъци.

Елена се опита да се надигне, но нямаше сили. Лицето на Катрин се пропука. От пукнатините избухнаха пламъци. Писъците се извисиха в кресчендо. Косата на Катрин бе обзета от пламъците, кожата й почерня. Елена усещаше огъня и отдолу, и отгоре.