Л. Смит: Яростта (Книга трета)

Сетне нещо я сграбчи, стисна я за раменете и я издърпа настрани. Студенината на сенките й подейства като ледена вода. Нещо я обърна, прегърна я.

Видя ръцете на Стефан — почервенели там, където бяха изложени на слънцето, и кървящи от впитите въжета, които бе разкъсал. Видя лицето му, видя огромния ужас и безкрайната мъка. Сетне очите й се замъглиха и вече не виждаше нищо.

Мередит и Робърт, които удряха по окървавените муцуни, подаващи се през дупката на вратата, се спряха объркани. Зъбите бяха престанали да щракат и да разкъсват. Мередит надникна внимателно и забеляза, че очите на кучетата са изцъклени и помътнели. Животните не помръдваха. Тя погледна към Робърт, който се изправи задъхан.

Откъм мазето не се чуваше никакъв звук. Беше се възцарила тишина.

Но още не смееха да се надяват.

Безумните писъци на Вики секнаха, сякаш прерязани с нож. Кучето, което бе забило зъби в бедрото на Мат, се скова, тялото му потръпна конвулсивно, после челюстите се отпуснаха. Опитвайки се да си поеме дъх, Бони се извъртя, за да погледне гаснещия огън. Имаше достатъчно светлина, за да различи телата на кучетата, които лежаха отвън.

Двамата с Мат се облегнаха един на друг и се огледаха в почуда.

Най-после снегът бе спрял.

Елена отвори бавно очи.

Всичко беше ясно и спокойно.

Радваше се, че писъците бяха спрели. Бе изпитала силна болка. Сега вече нищо не я болеше. Сякаш тялото й отново бе изпълнено със светлина, но този път нямаше болка. Все едно се носеше високо и волно върху пухкави облаци. Почти не усещаше тялото си.

Усмихна се.

Завъртя глава и не изпита болка, макар че се почувства още по-свободна, като литнала птица. Върху правоъгълника от бледа светлина на пода видя димящите останки от сребристата рокля. Лъжата на Катрин отпреди петстотин години бе станала истина.

Е, всичко бе свършило. Елена извърна поглед. Вече не желаеше зло никому, а и не искаше да си губи времето с Катрин. Имаше много по-важни неща.

— Стефан — въздъхна тя и се усмихна. О, толкова бе хубаво. Сигурно така се чувстваха птиците. — Не исках да стане така — промълви тя с нежен и печален глас. Зелените му очи бяха влажни. Тя видя напиращите сълзи, но той отвърна на усмивката й.

— Зная, зная, Елена.

Той разбираше. Това беше хубаво, беше важно. Сега вече беше лесно да види кои са важните неща. А разбирането на Стефан означаваше за нея много повече от всички други неща на света.

Стори й се, че е изминало много време, откакто наистина се е вглеждала в него. Отдавна не бе забелязвала колко е красив той с тъмната си коса и очите, зелени като листата на дъб. Но сега ги виждаше, виждаше сиянието на душата му в техните глъбини. Само заради това си струваше, помисли си тя. Не исках да умра, не искам и сега. Но ако се наложи, бих го направила отново.

— Обичам те — прошепна тя.

— Обичам те — отвърна той и пръстите му, преплетени с нейните, я стиснаха.

Нежна приспивна светлина я обгърна като меко одеяло. Почти не усещаше, че Стефан я държи.

Мислеше, че ще е ужасена. Но не беше, не и докато Стефан е с нея.

— Хората на бала, сега вече ще са добре, нали? — попита тя.

— Сега вече ще са добре — прошепна Стефан. — Ти ги спаси.

— Не се сбогувах с Бони и Мередит. Нито с леля Джудит. Кажи им, че ги обичам.

— Ще им кажа.

— Можеш сама да им кажеш — разнесе се задъхан глас, дрезгав и хриплив. Деймън бе пролазил по пода и сега лежеше до Стефан. Лицето му бе в рани, набраздено със струйки засъхнала кръв, но черните му очи я прогаряха. — Използвай волята си, Елена. Не се предавай. Имаш достатъчно сила…

По устните й заигра усмивка. Знаеше истината. Случилото се сега беше само завършекът на започналото преди две седмици. Бяха й дадени тринадесет дни, за да оправи нещата — да се изясни с Мат и да се сдобрят, да се сбогува с Маргарет. Да каже на Стефан, че го обича. Но отпуснатата й отсрочка изтичаше.

При все това не искаше да наранява Деймън. Обичаше и него.

— Ще се опитам — обеща му.

— Ние ще те заведем у вас — рече той.

— Но още не — каза му нежно тя. — Нека почакаме само още малко.

Нещо се случи и в бездънните му черни очи светлината угасна. Тогава разбра, че Деймън също знаеше.

— Не се страхувам — заговори отново Елена. — Е, само малко. — Налегна я сънливост, чувстваше се приятно, само дето много й се спеше. Сънят бавно я надвиваше и всичко се отдалечаваше от нея.

В гърдите й изведнъж се надигна болка. Не се боеше много, но съжаляваше. Щеше да пропусне толкова много неща, които й се искаше да бе направила.