Л. Смит - Началото (Книга първа)

— Ще танцуваме ли? — попита ме Катрин, като улови ръката ми и я притисна към бузата си.

След малко, въпреки пренаселения дансинг, успях да забележа, че баща ми, господин Картрайт и останалите от градските старейшини, се бяха оттеглили в отсрещния ъгъл и си шепнеха нещо.

— Не — прошепнах й дрезгаво. — По-добре да се приберем у дома.

Обгърнах рамото й и се завъртяхме по дансинга, докато стигнахме до вратата, водеща към кухнята, където прислужниците приготвяха освежителните напитки. Хванати за ръце, ние профучахме през кухнята — за голям смут на прислужниците — и излязохме от задната страна на сградата.

Затичахме се в тъмнината, без да обръщаме внимание на студения въздух и долитащия от балната зала смях, както и на факта, че току-що бяхме избягали от най-важното обществено събитие на сезона.

Каретата бе оставена край конюшнята на Локуд Алфред несъмнено се беше оттеглил да играе на зарове с другите прислужници.

— След вас, милейди — поклоних се, сетне вдигнах Катрин за талията и я сложих на седалката до кочияша. Аз самият се настаних на капрата и размахах камшика, което мигом пришпори конете да препуснат напред в посока към имението ни.

Усмихнах се на Катрин. Очакваше ни цяла нощ на свобода, което ми действаше опияняващо и възбуждащо. Нямаше да се промъквам тайно в къщата за гости. Нямаше да се старая да избягвам прислугата. Само часове на блаженство, несмущавано от никого.

— Обичам те! — извиках, но вятърът отнесе думите ми, веднага щом се отрониха от устните ми. Представях си как летят нанякъде с вятъра, за да обиколят целия свят, докато всеки човек във всеки град узнае за моята любов.

Катрин се изправи, разрошените й къдрици се обвиваха буйно около лицето й.

— И аз те обичам! — извика в отговор, после се отпусна на седалката, за да се смее до насита.

Когато пристигнахме в къщата за гости, и двамата бяхме изпотени, със зачервени лица от препускането. В секундата, в която стигнахме до стаята на Катрин, смъкнах роклята й, и обезумял от страст, прокарах нежно зъби по шията й.

— Какво правиш? — отдръпна се тя и ме изгледа остро.

— Аз само… — Какво правех ли? Нима разигравах някаква роля? Или се опитвах да докажа на Катрин, че сме еднакви? — Предполагам, че исках да разбера как се чувстваш ти, когато…

Катрин прехапа устни.

— Може би някой ден ще го разбереш, мой невинен, сладък Стефан. — Излегна се по гръб на леглото и косата й се разстла върху снежнобялата възглавница с гъши пух. — Но точно сега ти си единственото, което желая.

Легнах до нея и погалих с показалец извивките на брадичката й, докато приближавах устни към нейните. Целувката беше толкова нежна, че усетих как двете ни същества се сливат, създавайки сила по-мощна от самите нас. За пръв път изследвахме телата си в сумрака на стаята и не бях сигурен къде свършваше реалността и започваха сънищата. Нямаше срам, нито очакване, само страст и желание и усещане за опасност — едновременно тайнствено, красиво и всепоглъщащо.

Онази нощ бих позволил на Катрин да ме погълне изцяло, да ме обяви за своя собственост. С радост бих й предложиш шията си, ако това означаваше, че двамата ще останем сключени в тази прегръдка във вечността.

Но същата нощ прегръдката ни не продължи във вечността и аз потънах в дълбок сън, без съновидения. Обаче умът и тялото ми се сепнаха внезапно и напълно се пробудих, когато чух силни викове, които сякаш отекнаха в крайниците ми.

— Убийци!

— Кръвопийци!

— Демони!

Крясъците нахлуха през отворения прозорец като скандиране от тълпа. Промъкнах се до прозореца и отворих скърцащия дървен капак. Навън, от другата страна на езерото, гореше силен огън. Чух дори изстрели от пушка. Някакви черни фигури се движеха накуп, като обща маса от скакалци, нападащи поле с памук.

— Вампири! Убийци!

Започнах да различавам все повече думи сред гневния рев на тълпата. Вероятно бяха най-малко петдесетина. Петдесет пияни, разгневени мъже, готови да убиват. Сграбчих Катрин за рамото и здравата я раздрусах.

— Събуди се! — зашепнах й припряно.

Тя се събуди и се надигна. Очите й се подбелиха от ужас. Под тях се виждаха тъмни сенки.

— Какво става? Наред ли е всичко? — Пръстите й се вкопчиха в медальона.

— Не, не е наред — прошепнах. — Навън има многочислен отряд. Търсят вампири. Точно сега са на главния път. — Посочих мястото през прозореца.

Виковете и крясъците приближаваха все повече. Огънят засвети ярко в нощта, пламъците се устремиха към небето като червени кинжали. Обзе ме страх. Това не се очакваше да се случи… поне толкова рано.