Л. Смит - Началото (Книга първа)

Но ако го направех и ако Катрин действително беше толкова опасна, колкото си мислеха старейшините на града… Чувствах се като уловено в капан животно, неспособно да намери изход. Дали в момента бях с врага? Или врагът се спотайваше във Веритас? Знаех още, че раната на шията ми започна да кърви под яката на ризата ми и беше само въпрос на време кога ще се процеди през тъканта и ще се превърне във видимо доказателство за предателството ми.

Майор Локуд се размърда неспокойно и столът под него изскърца. Подскочих.

— Е, добре ще е, ако тази трева върши работа. Но сега сме във война. Много от официалните представители на Конфедерацията преминават през Мистик Фолс на път за Ричмънд и ако се разпространят слухове, че вместо да подпомагаме каузата, се борим с някакви измислени създания, като се кичим с лечебни треви… — Той поклати глава. — Не можем да издадем разпореждане, което да задължи всеки да носи върбинка.

— О, така ли? Тогава как да сме сигурни, че ти самият не си вампир? — сърдито попита баща ми.

— Татко! — прекъснах го аз. Все някой трябваше да заговори с гласа на разума в този спор. — Майор Локуд е прав. Трябва да го обмислим спокойно. При това колкото може по-разумно.

— Твоят син явно има глава на раменете си — призна майор Локуд неохотно.

— При това по-умна от твоята — промърмори баща ми.

— Добре… може по-късно да обсъдим върбинката. Хонория, ти ще бъдеш отговорна за това да разполагаме със запас от тази трева. Ще насърчаваме решително тези, които обичаме, да носят върбинка. Но сега искам да се занимаем с другите начини, чрез които можем да откриваме вампирите, бродещи сред нас — заяви Джонатан Гилбърт развълнувано, докато разгръщаше върху масата големи листове. Майор Локуд нагласи очилата на носа си и се загледа в чертежите на някакъв доста сложен механизъм.

— Това тук ми прилича на компас — констатира накрая майор Локуд, като посочи към заплетения чертеж.

— Точно така! Но вместо да показва къде е север, той открива вампири — обясни Джонатан, едва сдържайки възбудата си. — Работя върху прототипа. Нуждае се от още усъвършенстване. Може да открива кръвта. Кръвта на другите — добави многозначително.

— Може ли да го видя, господин Джонатан? — попита Корделия.

Изненадан, Джонатан вдигна глава, но й подаде чертежа. Тя поклати глава.

— Не — каза му тя. — Искам да видя прототипа.

— О, да, добре, но е още в много груб вид — заговори Джонатан забързано и бръкна в задния си джоб, откъдето измъкна бляскав метален предмет, който приличаше повече на детска играчка, отколкото на инструмент за откриване на вампири.

Корделия бавно го повъртя в ръцете си.

— Работи ли?

— Ами… — сви рамене Джонатан, — ще проработи.

— Ето какво предлагам аз — намеси се баща ми, като се облегна на стола си. — Ще се снабдим с върбинка. Ще работим денем и нощем, за да усъвършенстваме компаса. И ще съставим план. Ще организираме обсада, така че до края на месеца нашият град ще бъде изчистен от тази напаст. — Баща ми скръсти ръце и се облегна назад с доволен вид. Един по един членовете на групата ни, включително и Корделия, кимнаха одобрително.

Аз се размърдах върху дървения стол, притискайки длан към шията си. В тясната таванска стая беше горещо и влажно, мухите бръмчаха около гредите, все едно беше средата на юли, а не средата на септември. Отчаяно се нуждаех от чаша вода. Имах чувството, че таванът ще рухне отгоре ми. Имах нужда отново да видя Катрин, да си припомня, че тя не е чудовище. Дишането ми се накъса. Струваше ми се, че ако остана дори още малко тук, ще кажа нещо, което не бива да изговарям.

— Мисля, че ми прилошава — чух се да казвам, макар че думите прозвучаха фалшиво дори и в собствените ми уши. Баща ми ме изгледа остро. Можех да се закълна, че не ми повярва, но Хонория цъкна съчувствено.

Баща ми се изкашля.

— Ще изведа момчето си навън — обяви на присъстващите, преди да ме последва по паянтовата стълба.

— Стефан — каза ми, като ме сграбчи за рамото точно когато се протегнах да отворя вратата, водеща към света, който разбирах.

— Какво? — попитах задъхано, докато се измъквах от къщата през отворената врата. Олекна ми от хладния бриз, който облъхна лицето ми, затова не бързах да се извърна назад към баща ми, когато той пак ме заговори.

— Не забравяй, че не бива да казваш нито дума за всичко това на когото и да е. Дори и на Деймън. Не и докато не се вразуми. Макар да мисля, че си е загубил разума заради нашата Катрин — промърмори баща ми може би по-скоро на себе си, когато отдръпна ръката си от рамото ми. Вцепених се при споменаването на името на Катрин, но като се обърнах назад, видях само гърба на баща си, запътил се обратно към къщата.