Л. Смит - Началото (Книга първа)

Седнах до татко на капрата на каретата, а Корделия се настани зад нас, скрита от погледите на околните за да не предизвиква подозрения. Странно бе да излизаме толкова рано сутрин, още повече без кочияш, за това улових любопитния поглед на господин Уикъри, когато преминахме покрай вратата на съседното имение Блу Ридж. Махнах му с ръка, но в следващия миг усетих как баща ми отпусна ръка на рамото ми като безмълвно предупреждение да не привличам излишно вниманието на съседите ни.

Баща ми отново ме заговори веднага след като се отбихме от пътя между нашата плантация и града, за да продължим по един оголен участък от прашния околен път.

— Не го разбирам брат ти. А ти? Как може един мъж да не уважава баща си? Ако не го познавах толкова добре, бих си казал, че се е сдружил с някой от тях — завърши той с яростен тон, дори се изплю насред прахоляка по пътя.

— Защо мислиш така? — попитах, почувствал се крайно неудобно, докато струйка пот започна да се стича по гърба ми. Прокарах пръст под яката на ризата си, но тутакси го отдръпнах, когато напипах превръзката на шията ми. Беше влажна, но не можех да определя дали е от кръв или от пот.

В главата ми бе истинска плетеница от мисли. Не предавах ли Катрин, като се съгласих да присъствам на тази среща? И в същото време не предавах ли баща си, като пазех тайната на Катрин? Кое беше зло и кое добро? Нищо не ми беше ясно.

— Мисля го, защото те притежават такава сила — заяви баща ми, като размаха камшика, за да пришпори яростно коня ни Блейз, сякаш така думите щяха да звучат по-убедително. Блейз изцвили недоволно, преди да продължи в забързан тръс.

Извърнах се назад и погледнах към Корделия, но тя гледаше безизразно право напред.

— Те са способни да обсебят съзнанието на човек преди той да усети, че нещо не е в ред. Изкушават хората да се покоряват напълно на чара им, на капризите им. Само един поглед дори може да превърне човек в това, което вампирът е пожелал. А когато човек проумее , че е контролиран, вече е прекалено късно.

— Наистина ли? — запитах скептично. Отново се замислих за миналата нощ. Това ли бе направила Катрин с мен? Не. Дори и когато бях силно изплашен, си оставах същият. И всичките ми чувства бяха моите собствени. Може би вампирите умееха да властват над нас, но Катрин със сигурност не ми го бе причинила.

Баща ми се засмя.

— Е, не през цялото време. Можем да се надяваме, че човек ще се окаже достатъчно силен, за да устои на подобно влияние. И аз несъмнено съм възпитавал синовете си така, че да бъдат силни. Но все пак се тревожа какво се мъти в ума на Деймън.

— Сигурен съм, че той е добре — отвърнах, макар че внезапно силно се изнервих от опасението, че Деймън може да е отгатнал тайната на Катрин. — Мисля, че просто не е наясно какво иска.

— Никак не ме е грижа какво иска той — тросна се баща ми. — Трябва единствено да помни, че е мой син и че няма да търпя неподчинението му. Времената сега са опасни, много повече, отколкото Деймън осъзнава. Необходимо е той да разбере, че ако не е нас, хората могат да си помислят, че симпатиите му са насочени някъде другаде.

— Мисля, че той не вярва в съществуването на вампири — подметнах, докато стомахът ми се сви болезнено.

— Шшт! — прошепна баща ми и ми махна с ръка да замълча. Тропотът на конете отекваше по улиците на града. Минавахме покрай кръчмата, а пред вратата й се бе проснал Джеремая Блек с половин бутилка уиски в краката му.

Не мислех, че Джеремая Блек чува или вижда какво става наоколо, но кимнах, доволен, че тишината дава шанс да се отдам отново на размишленията си.

Озърнах се надясно, където Пърл и дъщеря й седяха на металната пейка пред аптеката и си вееха с ветрилата си. Махнах им с ръка, но като видях предупредителния поглед на баща ми, си казах, че ще е по-добре да не ги заговарям.

Затворих уста и останах смълчан на капрата, докато не стигнахме другия край на града, където живееше Джонатан Гилбърт в зле поддържано имение, принадлежало някога на баща му. Баща ми често се шегуваше с упадъка на къщата, но днес не каза нищо, когато Алфред отвори вратата на каретата.

— Корделия — лаконично каза баща ми, като й отстъпи път, за да се качи първа по разнебитените стъпала пред къщата на Гилбърт. Ние тутакси я последвахме.

Гилбърт отвори вратата преди да натиснем звънеца.

— Радвам се да ви видя, Джузепе и Стефан. А това трябва да е Корделия. Много съм слушал за твоите познания за билките — рече той и й подаде ръка.