Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— И така — продължи тя, като продължи да го гледа в очите, — сега имам един подарък за теб. — Тя пое ръката му в своята и притисна нещо в дланта му. Когато сведе очи, той видя, че в ръката си държи пръстен, оформен точно като нейния, но по-голям и по-тежък, и изработен от сребро, вместо от злато.

— Все още не се нуждаеш от него, когато се показваш на слънце — увери го тя с ласкава усмивка, — но много скоро ще ти потрябва.

Обзе го такъв мощен пристъп на гордост и възторг, че направо онемя. Пресегна се към ръката й, за да я целуне. Искаше му се да я сграбчи в прегръдките си дори и тук, пред Деймън. Но Катрин побърза да се отвърне от него.

— За теб също имам подарък — продължи тя. Стефан си каза, че слухът му вероятно му изневерява, понеже със сигурност тази топлина, тази привързаност в гласа й не можеха да бъдат предназначени за брат му. — Ти също ще се нуждаеш много скоро от него.

Стефан си помисли, че навярно и очите му са започнали да му изневеряват. Показваха му това, което бе невъзможно, което не можеше да е истина. В дланта на Деймън Катрин остави същия пръстен като този, който току-що бе подарила на Стефан.

Тишината, която последва, беше толкова пълна и напрегната, че му се стори, че в следващия миг светът ще рухне.

— Катрин — Стефан едва успяваше да намери нужните слова. — Как можеш да му даваш това? След като ние с теб споделихме…

— Какво споделихте ? — Гласът на Деймън прозвуча рязко като свистене на камшик. Обърна се гневно към Стефан. — Миналата нощ тя дойде при мен. Така че изборът й вече е направен. — И Деймън смъкна яката на ризата си, за да покаже двата дребни белега на шията си. Стефан се взря изумено в тях, едва сдържащ се да не повърне. Белезите на брат му бяха напълно идентични на неговите.

Поклати глава, обзет от недоумение.

— Но, Катрин… това не беше сън. Ти дойде при мен…

— Дойдох и при двама ви. — Гласът на Катрин прозвуча спокойно, дори ласкаво, а очите й гледаха съвсем сериозно. Усмихна се първо на Деймън, а после и на Стефан. — Това много ме изтощи, но съм радостна, че го сторих. Нима не го виждате? — продължи тя, докато те я гледаха прекалено смаяни, изгубили дар слово. — Това е моят избор! Обичам ви и двамата и няма да се откажа от нито единия от вас. Сега ние тримата ще бъдем заедно и ще бъдем щастливи.

— Щастливи… — извика Стефан.

— Да, щастливи! Тримата ще си бъдем спътници в живота. Завинаги ще бъдем една безкрайно весела компания. — Гласът й се извиси от въодушевление. От очите й струеше несдържана радост като на невинно дете. — Винаги ще бъдем заедно, никога няма да боледуваме, никога няма да остареем, до края на вечността! Това е моят избор.

— Щастливи… с него ? — Викът на Деймън проехтя с невероятна ярост и Стефан видя как обикновено толкова сдържаният му брат пребледня от гняв. — С това хлапе, застанало между нас, с този бърборко, с този досаден образец на добродетелност? Въобще не искам да го виждам. Иска ми се Бог да направи така, че никога повече да не го видя, никога да не чуя гласа му отново!

— И аз желая същото за теб , братко — озъби се Стефан, докато сърцето му се разкъсваше в гърдите. Деймън явно бе отровил мозъка на Катрин, и то до такава степен, че тя вече не знаеше какво върши. — И почти съм готов да се погрижа за това — добави той със свиреп тон.

Деймън веднага го разбра.

— Тогава извади шпагата си, ако въобще можеш да я намериш — ядно просъска той със заплашително блеснали очи.

— Деймън, Стефан, моля ви! Моля ви, не! — изкрещя Катрин и застана между тях, уловила ръката на Стефан. Изгледа поред и двамата. Прекрасните й сини очи бяха насълзени и разширени от ужас. — Помислете какво говорите. Нали сте братя.

— Не по моя вина — сърдито изрече Деймън с тон, като че ли напсува някого.

— Но не можете ли да се помирите? Заради мен, Деймън… Стефан? Моля ви.

Част от Стефан бе готова да се разтопи под отчаяния поглед на Катрин, при вида на напиращите в очите й сълзи. Но наранената му гордост и разяждащата го ревност бяха прекалено силни. Знаеше, че в този миг физиономията му е каменно непреклонна, също като на Деймън.

— Не — отсече той. — Не можем. Трябва да бъде един от нас, Катрин. Никога няма да те деля с него.

Ръката на Катрин падна като подкосена от рамото му. Сълзите рукнаха от очите й и на тежки капки покапаха по бялата рокля. Затаи дъх, сподавена от внезапно надигнало се хлипане. После, все така разплакана, вдигна полите на роклята си и побягна.