Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

В този миг видя избухващи пурпурни облаци, тъмния силует на къщата до нея. Явно бе имала достатъчно дълго време, за да ги види ясно и да изпита безкрайния ужас, докато пропадаше в безкрая.

Но така и не стигна до страховитото дъно. Внезапно около нея се обвиха ръце, подкрепиха я в полета й. Чу се глухо тупване и ръцете се стегнаха, нещо пое удара от падането. После всичко застина.

Тя се отпусна неподвижно в прегръдката на тези две ръце, опитвайки се да си поеме дъх. Опитвайки се да повярва в още нещо, което изглеждаше напълно невероятно. Беше паднала от покрива на триетажна постройка и все още беше жива. Стоеше в градината зад пансиона сред пълна тишина между две гръмотевици, сред падналите по земята листа, където би трябвало да лежи изпотрошеното й тяло.

Бавно повдигна поглед към лицето на този, който я държеше. Стефан.

Тази нощ бе изпълнена с твърде много страхове, с твърде много удари. Вече не можеше да реагира. Можеше единствено да се взира удивено в него.

В очите му имаше безкрайна тъга. Тези очи, които горяха като зелен лед, сега бяха тъмни, празни и безнадеждни. Същия поглед бе видяла за пръв път в стаята му, но сега беше още по-страшен. Сега в него се четеше омраза към самия него, примесена с печал и горчиво себеосъждане. Не можеше да го понесе.

— Стефан — прошепна момичето, усещайки как душата й се изпълва с безкрайна тъга. Все още виждаше следата от кръв върху устните му, но сега тя събуждаше у нея жал, не само инстинктивно отвращение. Да бъдеш толкова сам, толкова чужд и толкова самотен…

— О, Стефан — прошепна отново Елена.

Нямаше отговор в тези празни, изгубени очи.

— Ела — рече тихо той и я поведе обратно към къщата.

Стефан изпита срам, когато стигнаха до третия етаж и опустошената му стая. Не можеше да понесе, че от всички хора точно Елена трябваше да види всичко това. Но може би беше по-добре, че сега най-после ще разбере какъв всъщност е той, на какво е способен.

Тя пристъпи бавно като упоена към леглото и приседна на ръба. Погледна го. Очите й срещнаха неговите.

— Разкажи ми — беше всичко, което промълви.

Той се изсмя кратко, безрадостно и видя как тя потръпна. Това го накара да се намрази още повече.

— Какво искаш да знаеш? — попита. Постави крак върху капака на преобърнатия сандък и я изгледа почти предизвикателно. Махна с ръка към стаята. — Кой е направил това? Аз го направих.

— Силен си — рече тя, вперила поглед в преобърнатия сандък. Погледът й се отмести нагоре, сякаш си припомняше случилото се на покрива. — И бърз.

— По-силен от хората — каза той, натъртвайки на всяка дума. Защо тя не потръпна погнусено, защо не го погледна с отвращението, което бе виждал толкова пъти досега? Вече не го бе грижа какво си мисли Елена. — Рефлексите ми са по-бързи и съм по-гъвкав. Аз съм ловец — додаде грубо.

Нещо в погледа й го накара да си спомни как го бе заварила на покрива. Избърса устата си с опакото на дланта, след което бързо посегна към чашата с вода, останала непокътната на нощното шкафче. Докато отпиваше от водата, усещаше погледа й, прикован върху него, затова още веднъж изтри устата си. О, явно все пак още се вълнуваше какво си мисли тя за него.

— Можеш да ядеш и пиеш… други неща — каза тя.

— Но не изпитвам нужда от тях — заговори тихо той, надвит от умората. — Не се нуждая от нищо друго. — Внезапно се извърна и усети как в гърдите му отново се надига страстното желание да излее всичко. — Ти каза, че съм бърз… но тъкмо такъв не съм. Да си чула, Елена, някога да казват за някого „бърз и мъртъв“? Да си бърз, означава да си жив. Това е способност само на онези, които са живи. Докато аз съм от другите.

Видя как тя се разтрепери. Но гласът й остана спокоен. Очите й не се отделяха от него.

— Кажи ми — отново повтори тя. — Стефан, аз имам право да зная.

Той си припомни тези нейни думи. Те бяха истина още когато ги изрече за пръв път.

— Да, предполагам, че имаш право — съгласи се той. В гласа му се прокрадна умора. За кратко, колкото са няколко удара на сърцето, остана загледан към счупения прозорец, преди да се обърне към нея и да заговори по-спокойно: — Аз съм роден в края на петнадесетото столетие. Можеш ли да повярваш това?

Тя се взря във вещите му, които той бе разпилял от писалището само с един буен замах на ръката си: флорините, купата от ахат, кинжалът му.

— Да — тихо изрече. — Да, вярвам на това.

— И искаш да узнаеш повече? Как съм се превърнал в това, което съм сега? — И когато тя кимна, той отново се обърна към прозореца. Как да й го каже? Той, който толкова дълго бе избягвал всякакви въпроси, който се бе превърнал в експерт по криенето и заблуждаването на околните.