Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

— Върху онзи пергамент тя беше написала бележка за мен и Деймън. В нея признаваше, че била егоистка, като искала и двама ни. Казваше още, че не могла да понесе нашето ожесточено противопоставяне и съперничество. Надявала се, след като изчезне от този свят, ние повече да не се мразим един другиго. Искала да ни сдобри.

— О, Стефан — прошепна Елена. Усети как очите й се наляха с горещи сълзи на симпатия. — О, Стефан. Толкова съжалявам. Но не разбираш ли, че Катрин е сгрешила? Дори и последното й решение да е било егоистично, това е бил нейният избор. Така че не е имало нищо общо нито с теб, нито с Деймън.

Стефан поклати глава, все едно че се опитваше да отблъсне истината, съдържаща се в думите й.

— Тя отдаде живота си… заради това. Ние я убихме. — Скочи на крака. Но очите му оставаха блуждаещи като две големи черни дупки. Имаше вид на малко, безкрайно объркано момче.

— Деймън дойде зад мен. Взе бележката й и я прочете. И тогава… мисля, че полудя. И двамата бяхме полудели. Взех пръстена на Катрин, но той се опита да ми го отнеме. Вкопчихме се един в друг. Казахме си ужасни неща. Обвинявахме се взаимно за това, което се бе случило. Не помня как се добрахме обратно до къщата, но по едно време аз се озовах навън с шпагата си в ръка. Започнахме да се дуелираме. Исках завинаги да съсипя това негово арогантно лице, да го убия. Помня как баща ни се разкрещя от къщата. Ние се дуелирахме все по-ожесточено, забързани да свършим, преди той да е дошъл.

И двамата бяхме добре обучени във фехтовката. Но Деймън винаги е бил по-силният, а в този ден беше и по-бърз от мен. Може би се бе променил повече от мен. И докато баща ни крещеше от прозореца на къщата, усетих как острието на шпагата на Деймън прониза дрехите ми. В следващия миг се заби в сърцето ми.

Елена го изгледа изумено, но той продължи без прекъсване.

— Усетих пронизващата болка от стоманата, усетих как ме промуши дълбоко, дълбоко навътре. Безжалостно непоколебимо пробождане. И тогава силите ме напуснаха и аз паднах. Строполих се върху застланата с каменни плочи земя.

Погледна към Елена и завърши съвсем семпло:

— Ето как… умрях.

Елена се смрази, сякаш ледът, който по-рано тази вечер бе почувствала в гърдите си, я бе залял цялата и сковал в прегръдката си.

— Деймън се приближи, изправи се над мен и се наведе. Все още чувах далечните викове на баща ми, както и на всички от къщата, но виждах само лицето на Деймън. Тези негови ужасно черни очи, като безлунна нощ. Исках да го заболи за всичко, което ми причини. — За миг Стефан замлъкна, но после пак заговори унесено. — И така, с последни сили вдигнах шпагата си, за да пробода брат си точно в сърцето.

Бурята отмина и през счупения прозорец Елена долавяше шумовете на нощта, песните на щурците, шумоленето на вятъра сред дърветата. Но в стаята на Стефан беше много тихо.

— Но не знаех нищо повече, докато не се събудих в гроба си — заговори Стефан. Отдръпна се от нея и се облегна се назад, притворил очи. Изглеждаше уморен и измъчен, но поне необяснимата му плашеща детинска замечтаност беше изчезнала.

— Двамата с Деймън бяхме поели достатъчно от кръвта на Катрин, за да не умрем. Вместо това се променихме. Събудихме се заедно във фамилната ни гробница, облечени в най-хубавите си дрехи, легнали един до друг. Ала бяхме прекалено изтощени, за да се нараняваме още; кръвта на Катрин едва ни стигаше. Освен това бяхме объркани. Извиках нещо на Деймън, но той само побягна навън в нощта.

За щастие бяхме погребани заедно с пръстените, които Катрин ни бе дала. Открих нейния в джоба си. — Стефан като че ли подсъзнателно напъха ръка под ризата си, за да погали пръстена. — Предполагам, че са решили, че тя го е подарила на мен.

Опитах се да се завърна у дома. Но беше глупаво. Прислужниците се разкрещяха още щом ме съзряха и се втурнаха да доведат свещеника. Аз също побягнах. Към единственото място, където се чувствах в безопасност — в мрака.

И оттогава съм там. Аз принадлежа на мрака, Елена. Убих Катрин заради гордостта и ревността си, както убих Деймън заради омразата си. Но направих нещо по-лошо от това да го убия. Аз го проклех за вечни времена.

Ако той тогава не бе умрял, със силната кръв на Катрин във вените си щеше да има шанс. Ала с течение на времето въздействието на кръвта й щеше да отслабне и той отново щеше да се превърне в нормален човек. Но като го убих, аз го осъдих завинаги да живее в мрака на нощта. Отнех му единствения шанс за спасение.