Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

„Ще задържа К. колкото мога по-дълго. Какво става? Получава ли се???“

Елена се огледа и видя Бони на първия чин, обърнала се назад към нея. Елена посочи с пръст към бележката, поклати глава и беззвучно изговори, мърдайки по-силно устните си: „Ще се видим след края на часа.“

Като че ли измина цял век, преди учителят Танър да им даде последните си указания за следващия час относно устното изпитване, след което ги освободи. Всички рипнаха едновременно от чиновете. Ето че се започва, каза си Елена и с разтуптяно сърце се насочи към Стефан, като му препречи пътеката между чиновете, така че да не може да я заобиколи.

Сега вече и аз заприличах на Дик и Тайлър, каза си момичето и едва се сдържа да не се изкикоти истерично. Вдигна поглед и видя, че очите й бяха точно на височината на устата му.

Изведнъж сякаш цялото съдържание на мозъка й се изпразни. Какво, по дяволите, трябваше да каже? Отвори уста и с много притеснение успя да изрече първите думи от толкова старателно заученото си приветствено слово:

— Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици и съм упълномощена да…

— Съжалявам, но нямам време. — В първия миг тя просто не повярва на ушите си, че въобще не й дава шанс да довърши словото си. Но продължи механично със заучените думи:

— … те разведа из училището и да ти покажа всичко…

— Съжалявам, но не мога. Трябва да… да отида на тренировката по футбол. — Стефан се обърна към Мат, който ги гледаше с развеселена физиономия.

— Да — намеси се Мат. — Но…

— Тогава е по-добре да тръгвам. Ще ми покажеш ли накъде да вървя?

Мат погледна безпомощно към Елена, след което само сви рамене.

— Ами… да, разбира се. Хайде. — Той се извърна назад, докато Елена изведнъж се озова в средата на кръг от любопитни зяпачи, сред които Каролайн открито й се присмиваше. Елена се вцепени. Гърлото й пресъхна. Не можеше да понесе нито секунда повече да остане тук. Обърна се рязко и забързано напусна класната стая.

Когато стигна до шкафчето си, Елена вече се бе окопитила, а заседналата в гърлото й ледена буца заплашваше да се разтопи в порой сълзи. Но не, заповяда си тя, няма да се разплаче в училището, за нищо на света! Тръшна вратичката на шкафчето и се забърза към главния изход.

За втори пореден ден се прибираше вкъщи направо след звънеца за края на последния учебен час, при това сама. Леля Джудит с нищо не би могла да й помогне. Но когато Елена се прибра, се оказа, че колата на леля Джудит не бе паркирана на алеята за автомобили. Сигурно двете с Маргарет бяха излезли да пазаруват. Когато момичето влезе вътре, в къщата царяха тишина и покой.

Това я зарадва. Тъкмо сега искаше да остане сама. Но, от друга страна, не знаеше какво да прави със себе си.

Ето че най-после можеше да си поплаче, обаче сълзите не потекоха. Само пусна раницата си на пода и с бавни крачки се отправи към всекидневната.

Тя беше красива, впечатляваща, защото, като се изключи стаята на Елена, беше единственото помещение, останало непокътнато от първоначалния вид на къщата. Първата сграда тук е била построена много преди 1861 година, но през Гражданската война изгоряла почти до основи. Само тази всекидневна била запазена, с изкусно изработената камина, с красиви извиващи се метални орнаменти. Оцеляла и просторната спалня над всекидневната, в която сега спеше Елена. После прапрадядото на Елена построил новата къща, обитавана оттогава от фамилията Гилбърт.

Девойката се приближи към единия от големите прозорци, високи от пода до тавана. Стъклото му беше толкова старо, че от деформациите по него всичко навън се виждаше леко изкривено. Спомни си, че беше на годините, на които сега е Маргарет, когато баща й за пръв път й показа този стар прозорец.

Гърлото й отново пресъхна, но сълзите й така и не потекоха. Цялата се разкъсваше от противоречиви чувства. Не й бе нужна компания, ала в същото време се чувстваше болезнено самотна. Трябваше да обмисли какво ставаше с нея, но точно сега, колкото и да се опитваше, мислите й убягваха като мишка, бягаща от преследването на някой бял бухал.

Бял бухал… преследваща птица… плясък на криле… гарван, асоциациите се редуваха спонтанно в мислите й. „Най-големият гарван, който някога съм виждал“, бе казал Мат.

Очите отново я заболяха. Бедният Мат. Беше го наранила, но той се държа толкова добре с нея. Дори много по-добре от Стефан.

Стефан. Сърцето й отново се разтуптя силно и горещите сълзи запариха очите й. Ето че най-накрая не издържа и се разплака. Плачеше от гняв и унижение… и от какво още?