Л. Смит - Пробуждането (Книга първа)

И все пак някак си пропусна момента на пристигането му. Той се появи внезапно до нея и тя бе принудена рязко да щракне капачето на кутийката с гримове. Имаше намерение да го спре, обаче преди това се случи нещо неочаквано. Стефан се напрегна — или по-скоро нещо наблизо го накара да настръхне. Точно в този момент Дик Картър и Тайлър Смолуд се замотаха пред вратата на стаята и му препречиха пътя.

Клоуните на класа, помисли си Елена. Тя им хвърли кръвнишки поглед над рамото на Стефан.

Те обаче се наслаждаваха на играта, като се туткаха на прага, преструвайки се, че не забелязват присъствието на Стефан.

— Извинете — заговори той със същия тон, с който се бе обърнал към учителя по история. Тих и сдържан.

Дик и Тайлър се спогледаха с изкривени от недоумение лица, а после се озърнаха сепнато, сякаш бяха чули гласове на някакви призраци.

— Scoozi? 4 4 Извинете (итал.). — Бел.прев. — изквича Тайлър с невъзможно висок фалцет. — Скузи? Ти мене скузи? В джакузи? — И двамата прихнаха в неудържим смях.

Елена видя как мускулите под тениската на Стефан се стегнаха. Това беше нечестно — и двамата бяха по-високи от Стефан, а Тайлър бе двойно по-широкоплещест.

— Има ли някакъв проблем? — Елена се сепна, когато момчетата се извърнаха към един друг глас, прозвучал зад тях. Обърна се и видя Мат. Сините му очи гледаха твърдо и непоколебимо.

Елена прехапа устни, за да прикрие усмивката си, когато Тайлър и Дик бавно заотстъпваха, макар и твърде неохотно. Добрият стар Мат, помисли си тя. Но сега добрият стар Мат влезе в класната стая заедно със Стефан, а зад тях пристъпваше Елена, загледана в Тайлър и Дик. Когато момчетата седнаха, тя побърза да се настани на чина зад Стефан, откъдето можеше да го гледа, без той да подозира. Осъществяването на плана й трябваше да изчака за след часовете.

Мат раздрънка монетите в джоба си, което означаваше, че иска да каже нещо.

— Хм, здравей — заговори накрая той, смутен от неудобното положение, — тези двамата тук, нали се сещаш, те са…

Стефан се засмя, но с горчива нотка.

— Кой съм аз, че да съдя? — Сега в тона му се прокраднаха повече емоции, отколкото Елена бе дочула досега в казаното от него дори и при спора му с учителя Танър. Но това не бяха щастливи емоции. — Пък и защо трябва да ме посрещат с добре дошъл? — довърши той, сякаш повече на себе си.

— А защо пък не? — възрази Мат, вперил поглед в лицето на Стефан. Квадратната му челюст се бе стегнала в решително изражение.

— Слушай — отново заговори Мат. — Вчера си говорихме за футбола. Е, стана така, че един от нашите разтегна сухожилие и сега нямаме с кого да го заменим. А днес следобед имаме тренировка. Какво мислиш по въпроса?

— Аз да го сменя? — възкликна удивено Стефан. — Ами… не зная дали ще се справя.

— Можеш ли да бягаш?

— Да бягам ли?… — Стефан се извърна наполовина към Мат и Елена видя как на устните му се изписа лека усмивка. — Да, мога.

— Можеш ли да ловиш топката?

— Да.

— Ами че това е всичко, което се иска. Аз съм куотърбек. Ако можеш да ловиш топките, които ще ти подавам, и да тичаш с тях, значи можеш да играеш.

— Разбирам. — Стефан се усмихна леко и макар изражението на Мат да оставаше все така строго, в сините очи му затанцуваха весели искри. За свое безкрайно удивление Елена установи, че ревнува Мат от Стефан. Двамата така добре се разбираха, че тя се почувства пренебрегната.

Но в следващия миг усмивката на Стефан се стопи и той само промърмори разсеяно:

— Благодаря ти… но не мога да се заема, защото имам други ангажименти.

В този момент пристигнаха Бони и Каролайн, след което часът започна с урока на Танър по европейска история.

Елена не чу нищо, защото през цялото време мислено си повтаряше:

„Здравей. Аз съм Елена Гилбърт. Оглавявам комитета по посрещането на новодошлите съученици, така че съм упълномощена да те разведа из училището и всичко да ти покажа. А сега, ако не желаеш да ми създаваш затруднения, ще ми позволиш ли да изпълня задълженията си?“ Последните думи трябваше да изрече с широко разтворени очи, с поглед, преливащ от желание… но само ако той направи някакъв опит да откаже поканата й. Наистина бе замислено безпогрешно. Той имаше вид на неопитен в общуването с момичетата и трябваше да му се помогне.

Някъде по средата на часа момичето, което седеше от дясната й страна, й подаде една бележка. Елена я разгъна и позна по детски закръгления почерк на Бони. Прочете написаното: