Изабел Абеди - Луциан

Отпуснах се на леглото, взех възглавницата, допрях я до лицето си и вдъхнах миризмата на Луциан. Не исках да си тръгвам. Исках да остана, докато си дойде и ми каже какво се е случило.

Но ето че след няколко минути на вратата се похлопа.

— Съжалявам — каза жената, — трябва да излизам и най-добре ще е да си тръгнеш.

— Моля ви! Само секунда — примолих се аз. — Имате ли нещо за писане?

Жената ми донесе лист и молив.

„Луциан, къде си??? Обади се!!!“

Надрасках номера на мобилния си под написаното и напуснах дома. Отново беше започнало да вали. Този път капките бодяха като карфици, които достигаха до костите. Дърветата бяха почти съвсем голи и шумата по пътеките вече нямаше есенните багри. Беше кафява, влажна и тъжна.

Вкъщи хванах Джим Боб, който през последните дни беше ужасно тъжен, извадих го от клетката и го занесох в моята стая.

Яне беше готвила. Тя потропа на вратата ми, но аз излъгах, че ме боли главата и искам да си легна рано. Седнах пред компютъра и започнах да проверявам имейлите си, та да се поразсея. Джим Боб се качи на бюрото и закълва тетрадката ми по математика. От време на време издаваше тихи звуци.

Имаше имейл от татко. В Ел Ей било вече почти лято и те получили голяма поръчка за реклама на сладолед във Венис бийч. Вал ми изпращаше поздрави. Тя питала баща ми дали ще я вземе със себе си при следващото си идване в Германия, та най-сетне да се запознае с мен. Какво е казала по въпроса Мишел, баща ми премълчаваше, но ми съобщи, че ще дойде след Коледа.

„How is life, little Wolf? “

It is like fucking hell.

Излегнах се на леглото, притиснах мечето върху гърдите си и започнах да наблюдавам Джим Боб, който сега се беше настанил върху перваза на прозореца.

— Хей, приятелю по килия — промълвих тихо. — Как я караш без Джон Бой?

Джим Боб не ми обърна внимание. Той ситнеше по дъската на прозореца, после се умори и зачука с човка по стъклото. Дъждът се усили и през прозореца Елба приличаше на сива супа.

Надигнах се от леглото и закрачих напред-назад из стаята като тигър в клетка. Поглеждах всеки няколко секунди джиесема си, като го заклевах, после поглеждах през прозореца и премислях как и кога ще мога да се измъкна от вкъщи, без Яне да се усъмни.

Когато джиесемът ми завибрира, едва не умрях от страх.

— Какво става с теб?

О, не. За бога, не. Затворих очи. Беше Себастиан.

— Нищо — казах немощно. — Във всеки случай нищо лошо. Имам само малко… температура.

— Този отговор вече ми е известен — чух Себастиан да въздиша. — Беки, какво става? Защо днес не беше на училище? Нещо свързано… с него ли?

— Себастиан, аз… — отчаяно затърсих думите. — Сега не мога да говоря, разбираш ли?

— Да намина ли?

— Не — сдържах се да не викам. — Не, всичко е наред. Ще ти се обадя утре. Ще се видим в училище.

Покашляне.

— Нещо не е наред — заговори Себастиан. — Нещо съвсем, никак не е както трябва. Мога да разбера, ако… ако… По дяволите! Каквото и да става с твоите чувства, моето чувство ми подсказва, че някак си се забъркваш в нещо.

— Говорил ли си със Сузи? — гласът ми стана остър.

— Не, по дяволите! Говоря с теб .

— Но аз сега не мога да говоря с теб.

Затворих.

После седнах на пода пред леглото и погледнах часовника. Беше единайсет и половина. Ако Яне си беше легнала, можех да се измъкна още веднъж.

Свих се на килима, за да събера сили.

Навън излезе буря. Дори през затворените прозорци чувах как вятърът свири в клоните и вие между къщите.

Че съм заспала, разбрах едва когато се стреснах от някакъв пронизителен звук.

Беше звънецът на вратата. Някой звънеше на пожар.

В коридора се сблъсках с Яне, която беше вече по пижама и ме гледаше объркана. Вдигнах рамене.

Божичко, не. Моля те да не е Себастиан.

— Може би Врабеца си е забравила ключа — измърмори майка ми и се запъти към вратата. — Тя е още в ателието. Небеса, та часът е два и половина. Идвам!

Не беше Врабеца.

Не беше и Себастиан.

Пред вратата стоеше Луциан. Беше бял като стената, измокрен до кости, от косата му се стичаше вода.

— Трябва да говорим — каза той рязко. — Насаме.

При това гледаше не мен, а Яне.

— Ето — той тикна парче хартия в ръката й. — Чакам ви. После, без да каже дума повече и без изобщо да ме удостои с поглед, изчезна в нощта.

За секунди Яне навлече някакви дрехи. Въпросите и протестите ми бяха точно толкова безполезни, колкото и жалкият ми опит да препреча пътя на майка си.