Изабел Абеди - Луциан

— Миналата нощ се рових из интернет. По повод линиите на ръката имам предвид. Луциан е прав. Има толкова много писано по темата, какво вещаят за миналото или за бъдещето. Изглежда това изкуство за четенето по ръка било познато още в древните високоразвити култури на човечеството. Има линии на сърцето, на щастието, на съдбата, на живота, дори на секса и любовта. Но за липсващи линии сведението е само едно. — Изкривих лице. — С него отново се връщаме на темата за извънземните. Публикацията се отнасяше до разказа на един ирландски писател фантаст.

Сузи доби сериозно изражение.

— Беки, ти всъщност помисляла ли си, че Луциан може би… не е човек ?

Наведох глава.

— Не — прошепнах.

Но това, което си мислех всъщност, беше „да“.

Не успях да мина покрай дома на Луциан, защото Яне и Врабеца ме очакваха вкъщи, за да отпътуваме към Санкт Георг. Бях твърдо решила, да приключим с преместването възможно най-бързо. Нарочно си бях взела нещата за плуване, за да изглежда всичко по-убедително.

Ателиетата се намираха точно между „Ланген райе“ и „Хайката“ и този път хазяинът на Врабеца вече ни очакваше пред входа. Беше брадат мъж с бяла коса, будни очи и широка усмивка.

Врабеца беше права. Старата машинна фабрика беше грандиозна постройка. Под стъкления й, пропускащ светлината покрив се бяха приютили едно кафене за вегетарианци и дванайсет различни работилници. Голяма вита стълба с яркочервени парапети свързваше отделните етажи, където се намираха ателиетата на модни дизайнери, дизайнери на аксесоари, оформители на книги, дърводелци, фотографи, художници.

Работилницата на артиста, с когото Врабеца щеше да дели помещението, се намираше на третия етаж. Така че нанасянето в него щеше да отнеме доста време и сили, като се вземе предвид, че добрият човечец се измъкна от това приключение с извинението, че има дискова херния.

Освен гъбите на щастието и моряшката серия от прежди ние разтоварихме от пикапа и нейната работна серия „Органи“. Скулптурите от оцветена изкуствена смола бяха прекрасни, но съвсем нелеки, защото Врабеца ги беше поставила в дървени кутии. Така че трябваше да ги качваме една по една.

Аз грабнах една зелена фигура, която Врабеца беше нарекла Chlorophyled cerebrum , и забалансирах внимателно по множеството стъпала нагоре. Врабеца мъкнеше едно оранжево произведение, наподобяващо раковина.

— Да оставим нещата тук — каза тя, когато застанахме пред ателието, и изтри с лакът потта от челото си. — Преди да реша кое къде ще сложа, трябва да се почисти. — Тя ми хвърли един от своите погледи, който казваше: Сигурно за първи път, откакто моят наемодател обитава това ателие.

Яне, която беше учудващо подвижна с патериците, изглежда се занимаваше повече с изкуството, отколкото с прахта на артиста. Тя се спъна в едно от произведенията му. Беше голяма картина, нарисувана с ярки акрилни бои и абстрактни мотиви, в които можеше да се види всичко, което поискаш — стига човек да не се занимаваше с пренасяне. Докато тя разпитваше художника за живота му (беше чех, завършил корабостроене, работил като звероукротител в цирка и странствал по света със собственоръчно направен платноход, преди да се установи в Германия), ние с Врабеца бяхме оставили зад гърба си поне две дузини слизания и качвания.

— Бих пийнала една кола — изпъшках не без задна мисъл.

Щастието ми се усмихна.

— За съжаление, не мога да ви предложа — каза художникът.

— Ако искаш отиди до кафенето — предложи ми Яне.

— Много е скъпо — възпротивих се аз. — Какво ще кажете да отскоча до супера?

— Супер идея! — Врабеца току-що беше наместила една от кутиите с насекоми и изтръска прахта от ръцете си. — Ще ми донесеш ли един швепс?

Хукнах към „Пени“, промъкнах се до касата, набутах напитките в раницата и отпраших към Холцдам. Отново зазвънях на пожар и започнах да ругая след няколко минути, защото отново никой не ми отвори.

„Ще те чакам!“, беше казал Луциан. След като си погледнах часовника, изтичах до бара.

— Ще ставаш постоянен посетител ли? — заяде се с мен блондинката, която беше сама зад тезгяха.

Нямах нито време, нито желание да се разправям.

— Искам да видя Луциан — казах.

— Няма го.

— Знаеш ли кога ще дойде?

— Мен ли питаш? Ако той искаше да те види, щеше да ти го каже, нали?

Сега кръвта нахлу в главата ми, а ревността в стомаха.

— Пак ще дойда — казах кратко и се върнах обратно в ателието, където Врабеца вече беше започнала да си подрежда нещата. Навсякъде видях да проблясват гъбки на щастието, от които тя беше изработила дузина, че и повече, през последните седмици.