Изабел Абеди - Луциан

Въздъхнах.

Докато се обличах, Луциан не ме изпусна нито за миг от очи. Изглеждаше леко сънен, с разрошена коса и сбърчено лице, но трескавото безпокойство, което обикновено го обземаше, беше изчезнало. За пръв път, откакто го познавах, изглеждаше щастлив.

— Кога ще те видя отново? — попита той, когато бях готова, и добави усмихнато: — Вече знаеш къде живея. А също и къде работя.

Съмнявах се, че днес ще мога да се измъкна още веднъж. Пък и точно сега нямах никакво намерение да излагам своето щастие на риск и да събудя недоверието у Яне.

— Най-късно утре, окей? — казах. — След училище ще трябва да помогна на Врабеца при пренасянето. Нанася се в ново ателие. Но после ще кажа, че просто отивам да плувам.

Луциан се измъкна от леглото и ме прегърна. Пъхна нос в косите ми и промърмори:

— Ще те чакам. Пази се. Не тичай пред преминаващи коли.

— Обещавам — освободих се с нежелание от прегръдката му.

— До утре. Най-късно.

Докато слизах по стълбите, отново усетих, че нещо се стяга в гърдите ми, но този път усещането не беше неприятно.

Навън слънцето грееше и пресичайки улицата, имах чувството, че летя.

— Извинете, с Вас ли е срещата ми?

Едра и излъчваща достойнство, с лорнет в ръка, старата дама седи пред огромния, разтворен главен регистър, върху който лежи свит на кълбо дебел черен котарак.

С благосклонна усмивка тя гледа Пиер през лорнета.

— Да, господине.

— Тогава може би ще ми кажете за какво съм тук? — продължава Пиер и погалва котарака, който се протяга и започва да се търка в него.

— Регулус! — дамата смъмря котарака. — Би ли оставил господина на мира!

Усмихнат, Пиер взима котарака в ръце, докато старата дама продължава.

— В никакъв случай няма да Ви задържам дълго, господине. Нуждая се от Вас за малка чиновническа формалност.

Звучният глас на Тайгър изпълни класната стая. Днес, по изключение, не беше избрал Довел или друг английски писател за своята лекция, а сценарият на Жан-Пол Сартр за първия му филм, „Играта свърши“ .

Английският превод на френския философ и писател, който Тайгър държеше в ръцете си, изглеждаше стар и протрит.

С мъка се концентрирах, но колкото по-дълго Тайгър четеше, толкова повече текстът ме увличаше. Роденият през 1912 година главен герой Пиер Дюмен бил френски бунтовник, който умрял от насилствена смърт в един и същи час с дама от висшето общество. Досега обаче Пиер не беше се запознал със своята спътница по нещастие, нито беше осъзнал, че той не е вече между живите. Тайнствен глас го бе примамил в среднощен час в малка задънена уличка с името „Laguenesie“. Там, в задната стаичка на малко магазинче, той се изправя пред една стара дама, за да поговорят. Тя седи пред едно писалище и разлиства отворена книга.

— Да, да, ди, ди, ду, ду… — продължи лекцията си Тайгър, след като отпи глътка чай от чашата и повиши гласа си с няколко октави нагоре, така че наистина прозвуча като достолепна стара дама:

— Дюмен, родени сме значи през… 1912?

Пиер не можеше да отвори уста. Котаракът се възползва от това, за да се покатери на раменете му.

— Да, юни 1912…

— И сте били майстор в леярната на Ансвер?

— Да.

— И днес сутринта в десет часа и трийсет и пет минути сте били убит?

Сега Пиер се навежда напред, като се подпира с лакти върху писалището, и като замаян се вглежда в старата дама. Котаракът скача от раменете му върху главния регистър.

— Убит? — продумва Пиер невярващ.

Старата дама дружелюбно потвърждава.

Пиер рязко отмята глава назад и започва да се смее:

— А, така значи… Това било… Аз съм мъртъв.

Внезапно смехът му секва и почти весело той се осведомява:

— И кой ме е убил?

— Момент: моля…

С лорнета тя прогонва котарака от главния регистър.

— Махни се оттук, Регулус! Легнал си върху името на убиеца.

После разчита вписаното:

— Аха. Убит сте от Луциан Держю.

При последните думи с мъка обърнах в кашлица сподавения си вик на уплаха. На Тайгър му стана забавно, Сузи ме срита под масата, а Себастиан се обърна към мен с объркан поглед. Приятелите ми без съмнение, също като мен, се бяха стреснали, когато чуха името на убиеца.

— … Ще Ви помоля само за един подпис… — продължи Тайгър. — За секунда Пиер губи самообладание. Накрая се връща при писалището, взима перодръжката и се подписва.

— Така — заключава старата дама. — Е, сега наистина сте мъртъв.

На това място Тайгър затвори книгата и отново отпи от чая, като извади златния часовник от жакета си. Лявото му око потрепваше.