Изабел Абеди - Луциан

Погледът ми се плъзна по върховете на дърветата, чиито клони бяха вече оголели, по многобройните мостове и запустели градини, очакващи дългата зима.

— Хубаво е тук — продумах най-сетне.

— Да — каза Луциан. — Това е любимото ми място.

Той разстла спалния си чувал. Первазът на покрива, закътан между капандурите и комините, беше толкова равен, че наистина можеше да се седи удобно тук. Циментът под нас беше топъл, сякаш сгрян от камините и радиаторите на жилищата в сградата, и аз се сгуших плътно до Луциан. Той ми подаде двете чаши, отвори шампанското и ги напълни. После взе своята и се обърна към мен.

— За твое здраве! — казахме едновременно и се разсмяхме. — За нас!

До нас долиташе шумът от преминаващите коли. Но аз не чувах нищо, освен звъна на чашите.

Бях преситена от чувства и си мислех, че не мога да преглътна и хапка, но когато Луциан ми пъхна парче салам в устата, разбрах колко съм гладна.

— Още! — подканих го аз.

Луциан се разсмя и ми даде парче сирене, после хляб и накрая ми даде да отпия глътка шампанско от неговата чаша.

— Хей! — оплаках се аз, когато няколко капки от пенливата течност потекоха от ъгълчетата на устата ми. — Не толкова бързо!

Луциан се наведе и попи с целувка шампанското от устните ми.

— Така е още по-вкусно — измърка той. — Искаш ли и ти?

Той отпи от чашата и залепи устните си върху моите. Бавно, капка по капка, вливаше шампанското от своята уста в моята.

— Стига — изпъшках аз. — Или искаш да падна от покрива?

Луциан се изсмя. Очите му блестяха като тъмни звезди.

— Един сън не си поискал да разкажеш на Яне — чух се да казвам изведнъж. — Не знам какво беше, но спомена летяща врата и метал. Майка ми настояваше, но ти отказа да продължиш.

Луциан притихна. Загледа се в прозорците на къщите и аз проследих погледа му в очакване на отговора. Тук-там някои прозорци светваха, други угасваха, а в някои потрепваше синята светлина на телевизионните екрани. Невероятно! Дори можеше да се види как сменят каналите. Отсреща в една хотелска стая мъж и жена се караха за дистанционното.

— В този сън намерих името си — каза той накрая. — Или всъщност ти го намери.

— Как така?

— Беше още съвсем малка. Лежеше на носилка в една болница. Погледна ме и ме нарече Лу. И искаше да ме попиташ нещо, но после…

Луциан вдигна рамене.

— Повече нищо не си спомням. Но Лу беше едно начало — той се усмихна. — Останалото си го допълних аз. Отначало си мислех за Лукас, но ми се стори някак много обикновено.

— А Яне си е помислила, че търся малкото си мече — промълвих тихо. — Врабеца го беше намерила до люлката.

Луциан ме загледа колебливо.

— Бях паднала от люлката — продължих. — Бях на три години и Врабеца наскоро ми разказа случката отново. Бях ударила главата си върху каменните плочи и трябваше да ме оперират. Врабеца бе вдигнала мечето от земята и после ни придружила с него до болницата. Когато се събудих от упойката, започнах да викам Лу. Врабеца казва, че съм била много възбудена. Яне ми сложи мечето в ръцете, но явно не е било това, което съм искала.

Гледах пръстите на Луциан. Те лежаха кротко върху ръката ми, поле той нежно започна да я гали. Изведнъж се сетих за налудничавата теория на Сузи за възкръсналия близнак, за която и аз си бях помислила.

— Случвало ли ти се е да сънуваш и… някой друг? — попитах аз след малко.

Луциан кимна, после поклати глава.

— Понякога — каза той, — сънувам неясни сънища със сенки или пейзажи. Понякога е тъмно, чувам гласове, но не зная откъде идват. А понякога сънувам, че се гмурвам. Дълбоко под водата. Това е най-хубавото. Чувстваш се безтегловен, сякаш летиш.

— Да — прошепнах. — Познавам това усещане. Точно това чувствам понякога, когато плувам.

— А как… — попита Луциан, — какво е чувството да имаш родители?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. Всички имаха родители, поне тези, които познавах. Това беше най-нормалното на този свят. И за разлика от много други, мисля, че имах късмет с родителите си, ако не вземех предвид случките от последните седмици.

— Чувстваш се добре — отговорих. — А при теб как е? Какво е усещането да не знаеш къде е семейството ти?

Луциан мълчеше. Гледаше нагоре към небето, което внезапно просветля. Чу се силен гръм, но не беше буря.

Пред огромното осветено колело на Хамбургския панаир изстрелваха фойерверки. Като експлодирали звезди искрите се пръсваха по небето — в най-различни форми и цветове. Те пламваха, даряваха красота и угасваха.