Изабел Абеди - Луциан

Пръстите му се насочиха към лицето ми, той го обгърна с двете си ръце.

— Хей!

Като в забавен кадър отворих очите си.

— Искам да ти покажа нещо — каза той. — Готова ли си?

Погледнах го. Той ме пусна, вдигна ръцете си и ги приближи към мен с опакото на дланите, милиметър по милиметър, в плавно забавено движение. Когато стигнаха пред лицето ми, той ги обърна със същите бавни движения и разтвори дланите си.

За пръв път аз наистина съзнателно се вгледах в тях и ми трябваха няколко минути, за да осъзная какво искаше да ми покаже.

После разбрах.

Линиите, фигурите, многобройните преплетени миниатюрни пътечки по пръстите и дланите, които има всеки човек, липсваха.

Дланите на Луциан бяха гладки.

— Разбираш ли сега? — наруши той мълчанието. — Разбираш ли какво имам предвид, когато казвам: „Не знам кой съм“.

Останах цялата нощ при него.

Позвъних първо на Сузи, а след това на Яне, на която казах, че ще остана да спя при приятелката си. Тя нямаше нищо против. Изглежда и този път не подозираше нищо. Пък дори и да беше така, Сузи щеше да ме прикрие.

Сузи не ми задаваше въпроси, за което й бях безкрайно благодарна. Поиска адреса, за всеки случай, както каза, а аз обещах да й се обадя на следващата сутрин.

Кратките минути, отделени за тези телефонни разговори, бяха единствените, през които бяхме разделени един от друг. Бях отишла в неговата стая, а той стоеше в коридора. После се залепихме като сиамски близнаци. Седнахме на леглото му толкова плътно един до друг, колкото беше възможно, и през страната на моето тяло, която го докосваше, протичаше постоянна струя топлина. Лявата ръка на Луциан лежеше разтворена в моята, докато с връхчетата на пръстите на другата си ръка аз изследвах идеално гладката повърхност на дланта му. Бях изцяло омаяна от това усещане, сякаш галех коприна, мрамор или лист неизписана хартия.

Мина време, докато отново проговорим.

— Как разбра, че… си различен? — прошепнах. — Веднага ли забеляза? Веднага след като под моста…

— Не — прекъсна ме Луциан. — В началото не бях наясно. Осъзнах го едва когато келнерката в бистрото, където ходите по обяд, ми поднесе чинията. Тогава открих линиите по дланта й. Те бяха твърде дълбоки, сториха ми се като белези и трябва да съм я погледнал доста изненадано, защото ме попита дали гледам на ръка. Каза го на шега и за момент сложи разтворената си ръка на плота до чинията. Може пък и да е искала да пофлиртува с мен… Знам само, че в момента помислих, че това при нея е ненормално. Но после започнах да се вглеждам в ръцете на други хора. И доста скоро разбрах, че при мен има аномалия.

Отново си спомних вечерта на брега. Тогава Луциан се вглеждаше и в моите ръце.

— Може би… — започнах аз — това да е някакъв генетичен дефект, някакъв наследствен недостатък или нещо подобно.

— Наследствен недостатък? — Пръстите на Луциан обгърнаха моите. — Тогава много би ми се искало да знам от кого съм го наследил. Притежателят на бара, в който работя, ми е разрешил да ползвам компютъра му. Търсих в мрежата, но не попаднах на човек без линии по дланите и без пръстови отпечатъци — изсмя се тихо той. — Може пък родителите ми да са извънземни? Мога да дам тази идея на майка ти на следващия сеанс.

Изгледах го уплашено.

— Което не го мисля сериозно — добави той.

— А това, че ще се махнеш оттук?

Вкопчих ръка в китката му и усетих колко много се страхувам, че може да стане и да ме отпрати отново.

— Няма да си тръгна — каза той и сложи ръка на кръста ми. — Във всеки случай не без теб. Какво ще кажеш да офейкаме? Например в Рио де Жанейро?

Винаги ли е бил така хубав? Със затаен дъх съзерцавах лицето му с малкия нос, изпъкналите скули, дългите мигли и теменуженосините очи, докато не усетих, че е втренчил жаден поглед в мен.

— Какво има? — попитах. — Защо винаги ме гледаш така?

Той сбърчи чело.

— В теб също има нещо различно.

Преглътнах.

— Какво имаш предвид?

Той вдигна рамене, после поклати глава.

— Не знам. Не мога да го изразя с думи, въпреки че вече няколко пъти си го помислям. Питам се дали и на теб не ти липсва нещо, което другите имат. Но не мога да си изясня какво е точно.

Изкисках се.

— Доколкото знам, всичко ми е на място. А сега престани да ме зяпаш така.

Той се усмихна.

— Е, добре, щом искаш — каза провлечено и се наведе да ме целуне.

— Чувствам се като пристрастена — прошепнах, когато след цяла вечност най-после се отделихме един от друг.