Изабел Абеди - Луциан

— Проклятие! — Луциан сви ръцете си в юмруци и яростно зарита вратата. — Проклятие, проклятие, проклятие!

После ме погледна.

— Ти изобщо не трябваше да знаеш — изръмжа той. — Трябваше да съм наясно, че беше глупава идея изобщо да се доверя на някого. Какво прочете? Какво друго беше написала майка ти, освен това с птицата?

Замълчах за момент. В апартамента под нас някой беше пуснал водата, после се чу вик на дете.

— Тя не го беше написала — продумах тихо. Ядът ми беше преминал, затова пък ме нападна страхът. — Беше го записала на магнетофонна лента.

— Тя… какво?

Луциан ме гледаше изумено.

— Водила си е записки само при първите сеанси — промърморих аз. — Останалите е записвала с диктофон. Чух всичко. Твоите сънища. И за мен.

— Тази долна… — Луциан не довърши изречението. Дребното му лице беше изкривено. Изразяваше такава омраза, но аз го разбирах. Той се беше доверил на Яне, а тя го беше измамила още по-подло, отколкото мен. Моята винаги изпълнена с разбиране майка терапевтка, нито за секунда не се беше интересувала от чувствата на своя пациент. Вместо да помогне на Луциан, тя го беше изнудила да разкаже сънищата си, и то под хипноза.

Погледнах ръката си. Нокътят на безименния ми пръст беше изгризан.

— Сънят, когато ти с мен… — преглътнах — … си лежал в леглото. Жената, която внезапно се появила на вратата и която за малко си щял да познаеш. Тя е била майка ми. Докато си бил под хипноза…

Погледнах го и забелязах, че беше абсолютно все едно какво казвам, явно нямаше да достигне до него. Точно сега, когато бяхме толкова близо един до друг, както никога досега, той не ми даваше никакъв шанс.

Когато Луциан заговори, гласът му беше тих и чужд.

— Чуй. Писна ми. Абсолютно ми е все едно защо сънувам теб, в бъдеще или в минало време. Отказвам се. Кажи на майка си да върви по дяволите. Ако иска да предпази малкото си момиченце, по-добре да те затвори. И ако си въобразява, че ме държи с нещо в ръцете си, жестоко се лъже. Аз изчезвам. Сигурно има такова място, където не би могла да ме последваш. А сега изчезвай.

Последните думи бяха избълвани с презрение. Той застана на вратата и я държеше отворена.

— Вън! Хайде! Ще се махнеш ли най-сетне? Вън!

Стоях като парализирана.

Без повече нищо да каже, Луциан напусна стаята. Малко след това аз се раздвижих. Не усещах нищо, никакви болки, никакво треперене, бях напълно безчувствена.

Заклатушках се по дългия коридор със замъглени от сълзи очи, бутнах вратата на апартамента и заслизах по стълбите. Спрях се на входната врата. Сложих ръка на дръжката, но не ми се удаде да я натисна. Не беше от липса на воля, по-скоро сякаш ръката ми не се подчиняваше на мозъчните ми функции.

Обърнах се и тръгнах обратно нагоре. Когато стигнах до петия етаж, така се задъхах, сякаш бях изкачила Еверест. На табелката до звънеца нямаше фамилно име, а надпис на фирма: Eternal Founds .

Не позвъних, не почуках, не издадох нито звук, просто опрях чело върху хладното дърво.

Когато вратата се отвори, за малко не паднах. Луциан ме хвана за китката и ме дръпна грубо вътре. С другата си ръка тресна вратата и после ме притисна към стената. Държеше ме здраво за раменете и забелязах, че целият трепери.

Той не ме гледаше, беше втренчил поглед в една незабележима точица до главата ми и в тъмните му очи се четеше отчаяние. Ръцете му ме хванаха още по-здраво и за момент помислих, че ще ме удари. Странно, но тази мисъл не събуди в мен страх. Аз се притиснах още по плътно до гърдите му, за да почувствам как ребрата се вдигат и отпускат, все по-силно и по-бързо, сякаш в тях бушуваше буря. После той отмести поглед от стената, очите му още светеха и ме погледна. А после се предаде.

Това не беше целувка. Беше като резултат от една дива борба, която най-накрая беше приключила. Устните ни сляпо се намериха, чу се едно изстенване, дали излезе от мен, или от него, не знаех.

Затворих очи и потърсих ръцете му, започнах да ги галя все по-нагоре, към раменете към шията и косите, така плътно, толкова нежно; по-нагоре към ушите, по бузите, мъничките бодлички, които усещах като фин пясък. Ръцете му бяха в косите ми, на тила. Бяха се вкопчили в мен. Все още очите ми бяха затворени, не исках нищо да виждам, а само да усещам, да се разтапям в тази топлина, в това спокойствие, в него, в нас. Усетих, че и той чувства съвсем същото.

След един безкраен миг пръстите му обвиха моите и той ме отдръпна от себе си, нежно, но решително.

— Хей! — чух неговия тих топъл глас. — Хей, погледни ме!