Изабел Абеди - Луциан

— Косите ти — каза спокойно, — подстригала си ги.

Кимнах.

— И папагалчето ми е мъртво.

Луциан седна на най-горното стъпало на стълбата и ме загледа оттам. Изражението му остана непроменено, но погледът му видимо изстина.

— Съжалявам — каза той. Гласът му излъчваше такава студенина, че всичко в мен се сви.

Докато успея да отвърна нещо, вратата на зимника се отвори.

— Хей! — русото момиче застана между нас. — Какво става тук? Какво значи всичко това? — тя ядосано ме стрелна с поглед. — Какво търсиш тук? Не можеш ли да четеш? На вратата пише „Частно“.

— Всичко е наред, Сид! — каза Луциан, преди да успея да реагирам. Той се усмихваше на момичето и тази усмивка ме влуди. — Това е просто една приятелка.

— Моля? Просто приятелка?

Изведнъж се почувствах като пълна идиотка. Понечих да отвърна, когато Луциан слезе от стълбата.

— Съжалявам — обърна се той към момичето, извинявайки се. — Трябва да обсъдим нещо. Можеш ли да кажеш на Йорге, че днес ще си взема свободна вечер?

— Ако това се налага — изръмжа момичето и ми хвърли презрителен поглед.

— А ние? — обърна се тя отново към Луциан и го хвана за ръката. — Ще дойдеш ли да ме вземеш по-късно?

— Ще видим. Ще ти се обадя, окей? — Луциан освободи ръката си, после ми кимна с рязък делови жест, сякаш бях някакъв куриер, и продължи покрай момичето по стълбите нагоре.

Момичето ме гледаше така, сякаш му бях отмъкнала жениха пред олтара, но аз повече не й обърнах внимание и изтичах след Луциан.

Когато излизахме от бара, момичето ни настигна:

— Ей — викаше тя. — Ей, ти.

Върнах се. Момичето протегна ръка.

— Бионадата — процеди.

Луциан ми се усмихна.

— Май тръгна да се измъкваш, без да платиш — каза той. После се обърна към нея: — Остави. Пиши я на моята сметка.

Мърморейки недоволно, момичето се фръцна и влезе в бара.

Луциан обърна поглед към мен. Усмивката беше изчезнала от устните му и лицето беше придобило отново хладно и безчувствено изражение.

— Питам се — започна иронично той, — как мога да се държа на разстояние от теб, след като ти ме преследваш навсякъде. Приятелите ти пак ли чакат зад някой ъгъл? Какво искаш от мен? Защо най-после не ме оставиш на мира?

— Аз… теб…?

Челюстта ми увисна. Дишах като риба на сухо. Изведнъж ми се прииска да му кресна, но гърлото ми беше такава свито, че не можех да издам нито звук. Очите ми се наляха със сълзи, което ме ядоса още повече. Обърнах се и хукнах по улицата, без изобщо да се оглеждам, без да чуя вика зад мен, а когато изскърцването на спирачки достигна до слуха ми, беше вече късно. Усетих тъпа болка в хълбока, после отскочих от капака на автомобила, претърколих се свита на кълбо, като инстинктивно покрих лицето си с ръце, и се приземих, удряйки си тила в твърдия асфалт.

Преди още да осъзная какво се е случило, Луциан вече стоеше до мен. Той се наведе. Изглеждаше изплашен до смърт.

— Ребека — шепнеше той. — Ребека, добре ли си? Кажи нещо. Моля те! Кажи нещо!

— Глупак такъв! — промърморих и се усмихнах слабо. Болката в хълбока пулсираше силно, но надали имаше счупено. Само главата ме болеше и ми се виеше свят. В съзнанието ми се появиха думите на Тайгър и аз се разсмях.

Луциан поклати объркан глава.

— На какво се смееш?

— На учителя си — измърморих. — Трябваше да се вслушам по-добре в думите му.

Ето че дойде и шофьорът с гузната съвест, на когото за една бройка щях да направя живота черен. С пребледняло лице той се осведоми за състоянието ми. Насъбраха се и други минувачи, което никак не ми харесваше.

— Да извикам ли линейка? — Водачът на колата беше младичък. Той вече беше извадил джиесема си.

— Не, не — възпротивих се решително. — Мисля… — потиснах едно изпъшкване. — Струва ми се, че ми няма нищо.

Опитах да се надигна и почувствах ръката на Луциан, която ме подкрепи. Беше клекнал зад мен.

— Сигурна ли си, че не е нужно да викаме линейка? — попита той. Устата му беше почти до моето ухо.

— За да можеш пак да се измъкнеш ли?

— Аз ли? — Луциан се засмя тихичко. — Този, който преди малко искаше да се изнесе, май беше ти.

— Прав си — отговорих. — Трябваше да те оставя на мира. Забрави ли?

— Явно това не ти се удава, без да предизвикваш неприятности. — Луциан се опитваше да го обърне на шега, но не успяваше и това ме направи безкрайно щастлива. Той се изправи.

— Приятелката ми е добре — обърна се към шофьора. — Смятам, че не е нужно да викаме линейка.

Кимнах, стиснах зъби и протегнах ръка. Луциан ми помогна да се изправя и аз.