Изабел Абеди - Луциан

— Имам време — отговорих.

Димо̀ прокара ръка по косата си, хвърли поглед към Лерой, който, смеейки се, вдигна рамене, после тръгна да търси С-тата из сбирката, която беше подредена на полицата пред прозореца.

— Това май са всички — каза той, подавайки ми купчината CD-та, които носеше. — Нещо друго?

— Да — изсъсках тихо. — „Истинската красота не е перфектна.“ Спомняш ли си? Ти го каза. Но изобщо не си наясно какво значи това, жалък червей. Затова те предупреждавам: ако само веднъж, повтарям — само веднъж до ушите на Сузи достигне някое просташко изказване, господ да ти е на помощ. Разбра ли ме?

Димо̀ се опита да запази хладнокръвния израз на лицето си, но не успя:

— Е, какво? — избоботи той. — Ще доведеш майка си — лесбийката ли?

Само го изгледах и си тръгнах.

В началото Санкт Георг беше известно като място за срещи на хомосексуалисти, но в последните години изникнаха много кафенета и ресторанти, посещавани и от хетеросексуални. На връщане минах покрай павилиони за дюнери, азиатски магазини, индийски супермаркети, персийски, португалски и италиански ресторанти; зяпах по витрините на малки магазинчета, от които Сузи винаги се възторгваше, защото те не се съобразяваха с масовите модни тенденции на големите вериги. Преминах през няколко идилични задни двора и после завих надясно към Шпадентайх, докато се отзовах на един павиран кръгъл площад. Наредените наоколо кафета и кръчми явно лятно време се пукаха по шевовете от посетители, но и днес също бяха пълни. От малка църквица излизаха хора, а между няколко творения на изкуството, състоящи се от високи колкото човешки ръст ръждясали плочи, няколко деца играеха на криеница. На една от плочите някой беше написал със спрей:

Духу обича чудовището.

Бях доволна, че не взех метрото. Разходката из този район беше точно това, което ми трябваше. В мен още бушуваше яростта към Димо̀, докато мислех колко беше наранил Сузи.

Завих по една странична улица, минах покрай работилница за обувки и се спрях пред един бар. Надписът гласеше: Max unci Consorten , а на друга табела пишеше: Destille. Основан 1885.

Влязох вътре. Момиче на моята възраст стоеше зад бара и поднасяше на един мъж бира, като си тананикаше унесено. На една от масите седеше някакъв бизнесмен с лаптопа си, а на друга — застаряваща дама пиеше ракия. Явно не първата, защото вече се олюляваше. Седнах на една кръгла масичка с високи табуретки, върху която беше поставена бронзова статуетка, и се огледах наоколо.

Барът приличаше малко на пъб. Над плота имаше лампиони, които отдавна си бяха изпели песента, а на тавана висеше вентилатор, който не беше пуснат. Затова пък множество стари лампи изпълваха помещението с мъждива светлина, а на една голяма дъска за обяви бяха налепени безброй банкноти от чужди страни. По стените висяха множество картини и плакати.

„Мъртвешка мелодия“ или ¼ час на поета, от Свен Ланген гласеше надписът на черен постер, на който бяха изобразени три кабаретни артистки. В задната част на пъба имаше помещение за пушачи, а в предната се виждаха две врати. Първата с надпис „Кухня“, а на втората пишеше: „Частно. Влизането забранено“.

— С какво мога да съм ти полезна?

Момичето, което застана до масата, беше русо, с къса коса и приветлива усмивка.

„С това да ми кажеш, че не лудвам“, помислих и се покашлях.

— Една бионада, моля. От бъз — изграчих като гарван, болен от грип.

Момичето се запъти към бара. Хвърли поглед към вратата с надпис „Частно“.

— Какво — чух да казва мъжът на бара, — чакаш твоят сладур да излезе в почивка ли?

Беше абсолютно налудничаво, но аз веднага разбрах за кого говорят. Затова и така решително влязох в тази кръчма.

Когато момичето се наведе, за да вдигне една бирена капачка, аз станах от стола, насочих се към вратата, отворих я и се намерих в малък разхвърлян коридор, от който по една стълба се слизаше в мазето. Оттам се чуваше класическа музика. Спуснах се надолу и отворих вратата.

Луциан седеше на една подвижна стълба в средата на помещението. Беше с пробити дънки и черна фланела, цялата в прах. В ръката си държеше отвертка и бърникаше във фасунгата на една лампа, от която се подаваха разни кабели. В един момент имах чувството, че краката не ме държат. Гледах мускулите на ръцете му, по които личаха вените, и тънката струйка пот, която се стичаше по врата му.

Той изглежда забеляза, че го гледам. Опитах да се съвзема, но ми беше много трудно да сваля поглед от него. Голите стени бяха прясно боядисани, подът беше покрит с найлон. Върху него имаше кофа, четка, мече за боядисване и един стар С-плейър, от който звучеше Бетовен. Луциан избърса с опакото на ръката челото си и изтупа прахта от фланелата. Чак след това се обърна мълчаливо към мен.