Изабел Абеди - Луциан

Безпомощно поклатих глава. Първо, сега действително не беше моментът да обременявам Сузи с проблемите си. Второ, започнех ли, не знаех докъде ще стигна. След вчерашната акция успях в едно: оставих на заден план това, което разбрах в кабинета на Яне, както и последвалата среща с Луциан. Усетих силен спазъм. Изпъшках и паднах превита на колене, сякаш някой ме беше изритал в корема.

Сузи се приближи, коленичи пред мен и ме взе в прегръдката си. Очите й все още бяха подпухнали, но гласът й звучеше енергично, а тонът й не търпеше възражение.

— Започвай, изплюй камъчето — каза тя. — Кой те е насолил пред Яне? Не е Себастиан, нали?

— Не е — изшептях. И усетих как натрупалите се в главата ми мисли и потиснатите ярост и страх се отприщиха. — Не е бил Себастиан. А Луциан.

— Луциан ли? — Тя пусна ръцете ми. — Така ли се казва? Луциан? Той… — тя се засмя. — Изглеждаше супер с тази птича маска. Странен, но секси. Струва ми се, че разбирам какво намираш в него.

— Не — вгледах се в нея. — Струва ми се, че нищо не разбираш. Но и не би могла.

— Тогава ми обясни.

Загледах се в холивудската люлка.

— Луциан е на терапия при майка ми — казах аз без никаква връзка.

Сузи зяпна. Но не започна да ми задава въпроси. Само ме гледаше и аз нямах идея откъде да започна. Изведнъж всичко се стовари върху мен.

— Аз не знаех — избухнах. — Събирах парченце по парченце и започнах да ги нареждам, след като дочух един разговор между Яне и Врабеца. Явно Яне знаеше за маскения бал и аз реших, че един от двама ви ме е издал. Но беше обратното. На последния сеанс при майка ми Луциан й беше разказал за вечерта, както и за всичко останало, и за сънищата си, и… и… когато вчера се измъкнах от кабинета на Яне, налетях в коридора на Луциан. Той няма представа, че Яне е моя майка, той сигурно си помислил, че съм го… О, божичко, Сузи. Той изглеждаше страшно ядосан и сега…

Закрих лицето си с длани.

— Какво ще стане, ако той вече престане да се интересува от мен?

— Хей, почакай, спри! — тя разтърси раменете ми. — Sorry, Беки, но не мога да разбера нищо. Би ли се опитала… да започнеш някак отначало?

Тя се позамисли.

— Може би от метрото? Това е последното, за което знам. Беше го видяла в метрото. Мисля си, че от тоя ден досега са станали сума ти неща. Например на фалкенщайнския бряг не си правила просто самотни разходки, нали?

Кимнах и не можех да повярвам, че бях държала Сузи настрана от всичко това. Поех дълбоко въздух и започнах да разказвам.

Сузи отваряше все по-широко очи, от време на време покашляше или слагаше ръка на устата си, но не ме прекъсна, докато не стигнах до нахлуването ми в кабинета на Яне. Когато стигнах до касетите със записите, които Яне беше правила, тя изпухтя. За мое голямо учудване не изкоментира това, което бях научила за Луциан в кабинета. Това, което я ужаси, беше Яне.

— За това, което през последните месеци ми причини майка, ми идва да я пратя по дяволите — започна тя наежена. — Но поне беше честна. А това, което ти е направила Яне, преминава всякакви граници, Беки. Яне е знаела какво става с теб, какво става и с Луциан и въпреки това седмици наред се е правела, че нищо не знае, без дори да й мигне окото. И за да може да шпионира по-добре Луциан, ти е наложила домашен арест. Е, браво, поздравления!

Сузи говореше бързо и много ядосано.

— А ти си тръгнала да търсиш ножици за ташаците на Димо̀. Какво да кажем за майка ти? Как си успяла вчера спокойно да я погледнеш в очите? Искам да кажа, без да я… sorry… да я праснеш с патерицата?

Вдигнах рамене, без да отговоря. Не знам как, но бях го постигнала. Бях напълно спокойна. Може би защото мислите ми след вчерашния шок се въртяха изключително и само около Сузи. А вероятно защото…

— … защото и аз се чувствам като теб, Сузи — прошепнах. — Толкова съм наранена. И толкова се страхувам. Откъде Луциан знае всички тези подробности за мен? Как е научил за синята ми рокличка? Откъде е научил за баща ми, за нашите разговори, които цитира дума по дума? Как така знае за стаята с кривите огледала, за надуваемия ми дюшек с глава на акула, за любимата ми книжка с картинки? И още… — последните думи изговорих с усилие… — И другите неща, които е сънувал. Маймуната от папиемашето и последния сън с понито, и жената на тавана, и Джон Бой. Защо Луциан сънува, че яздя и че папагалчето ми умира?

— А защо ти не го попита? — прозвуча веднага в отговор. Рядко приятелката ми биваше толкова прагматична. — Защо не го изчака пред кабинета на Яне?