Изабел Абеди - Луциан

Загубих самообладание. Беше презимето на Сузи, която, разбира се, не живееше тук. Но изведнъж ми се стори съвсем невъзможно, като истинско предателство, че върша тази работа без нея. Коленичих и се загледах в изкаляните мокри листовки, които дъждът беше разнесъл по улицата и чак сега осъзнах какво всъщност правех тук.

Бях броила трийсет и пет евро, за да ксерокопирам небесносини рекламни листовки за услуга „миене на прозорци“ и да ги разлепвам по чуждите входове под проливния дъжд… Май съвсем бях откачила.

Захвърлих останалите листовки в първата кофа за боклук, извадих джиесема си и остатъка от деня прекарах в търсене на Сузи. Звънях й, но никой не вдигна. Оставих й три гласови съобщения и два SMS-a. Изчаках края на учебните часове и опитах на стационарния телефон у тях. В продължение на половин час даваше заето, после никой не вдигаше. Отидох до къщата и започнах бясно да звъня. По едно време майка й ми съобщи по домофона с рязък нервен глас, че Сузи е някъде навън и че не можело да се кача да я чакам горе.

Опитах се да открия къде е репетиционното помещение на Димо̀, но нито знаех номера му, нито пък на някой от групата му. Не знаех дори фамилното му име.

Отново опитах да звънна на Сузи и усетих, че ми затваря. Не се сърдех на приятелката си. Напротив, бях си го заслужила. Но не се предавах. Оставих още едно съобщение на телефона, който междувременно беше изключен. По-късно опитах отново на стационарния, но напразно.

Вкъщи Врабеца размахваше своята гъба на щастието и ми разправяше нещо за спечелените от Обама избори, но аз изобщо ме схващах какво ми говори. Дори когато Яне влезе в стаята и любезно попита как е протекъл денят ми — тя очевидно не подозираше нищо, аз останах безразлична. Дори не мислех за Луциан. Съобщих на майка ми, че денят ми е минал добре, но че сега имам да пиша куп домашни, като не преставах да мисля за Сузи, за това как да й се извиня и отново да я спечеля за приятелка. Написах й един имейл и в леглото часове наред репетирах думите, които да й кажа утре сутринта преди училище.

На следващия ден бях в училище половин час по-рано, но не можах да я изловя пред класната стая, защото се появи, след като часът беше започнал.

Изглеждаше ужасно. Очите й бяха страшно подути, лицето й — подпухнало и зачервено. Две момичета от класа, Ванеса и Клое, веднага се спуснаха към нея. Себастиан беше още болен и тя седна и днес на неговото място, без изобщо да ме удостои с поглед. В паузите изтичваше от класната стая и се връщаше точно преди да започне часа. Така че не ми се отдаде никаква възможност да говоря с нея. Последния час имахме химия. Трябваше да проведем един експеримент, затова бяхме разделени по двойки. Госпожа Щайнмайер, учителката ни по химия, нарече експеримента „гумено мече в пламтящия ад“. След като групите се оформиха, останахме аз и Шейла. Седнах ядосана на чина до нея. Сложих си предпазните ръкавици и очилата.

— И аз ли изглеждам така глупаво като теб? — попита Шейла, като се опули насреща ми през оцветените в жълто стъкла на очилата си.

Предпочетох да не отговоря. Вместо това поставих на статива епруветката и както ни бяха казали, сипах петнайсет грама калиев хлорат. Шейла подложи ламаринената кутия с пясъка за погасяване, в случай че при реакцията стъклото се разтопи.

— Сега слагаме мечето ли? — попита ме тя.

— Не, по-късно. Първо трябва да разтопим това тук — отговорих и приготвих горелката. Подадох й запалката. — Хайде, запали!

— Не става.

Шейла опита многократно, опипваше запалката, разклащаше я.

— Опитай ти! — каза накрая.

Взех запалката, натиснах палеца за запалване и изкрещях, когато огромен огнен език се издигна нагоре.

— О, не! — изписка истерично Шейла. — О, не, не…

Пламъкът подпали косата ми. Сега всички се разпищяха, докато аз хванах с дланите си горящия кичур и като полудяла започнах да удрям, за да потуша пламъка. За щастие бях си сложила предпазните ръкавици. Смърдеше ужасно, но огънят се поукроти. След няколко секунди нещата се успокоиха. Учителката и Сузи моментално се озоваха при мен. Сузи ме прегърна, докато госпожа Щайнмайер, бяла като тебешир, ме питаше как съм.

— Добре съм — промърморих. — Добре съм.

Попипах мястото, на което преди малко бяха косите ми.

Шейла стоеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. Беше навила дългите си черни къдри около китката. Гледаше смутено, но не ми убягна язвителното потрепване в ъгълчетата на устата й. Явно Сузи също го беше забелязала. Премести напрегнат поглед от Шейла към мен.