Изабел Абеди - Луциан

Това се питах през цялата ужасна нощ, която прекарах сама и леглото. Само мисълта, че той можеше да разбере отново грешно всичко това и да реши, че аз съм довела нарочно Яне и Врабеца в бара, не ме оставяше да мигна.

Днес сутринта избягах от двата часа спорт и се запътих към него. Прокарах пръст по табелките на звънците до най-горната вляво: Eternal Founds.

Започнах да звъня на пожар, но никой не ми отвори. Поседях пред дома му, после се запътих към бара, но „Мах und Consortcn“ отваряха едва в 10 часа.

— Госпожице Волф?

Стреснах се. По дяволите!

Светлите очи на Тайгър се впиваха в мен, а на устните му се появи отново тънката усмивчица.

— Моля?

Поиска ми се да избягам от класа. Писна ми от тези вечни нападки. Защо нападаше мен, винаги мен?

— Какво отговорила Далия, когато съпругът й Стивън започнал да я ругае във файтона? — попита ме Тайгър.

Отвърнах войнствено на погледа му.

— Go to hell! — чух се да казвам. До мен Сузи пое дълбоко въздух. За момент аз също се уплаших от собствената си наглост. „Е, и?“, помислих упорито и погледнах Тайгър право в очите. „Хайде, давай! Пиши ми двойка, впиши ми забележка в дневника, изгони ме от час. Пука ми.“

Тайгър не направи нищо такова. В погледа му се четеше нещо като възхищение.

— Моите почитания — каза той одобрително. — Изглежда можете да четете мислите на автора.

Не бях прочела отговора на Далия, който Ловел беше написал. Но точно тези бяха думите й. „Go to hell“, казала тя на Стивън и в същия момент ярка светкавица блеснала на небето. Конете се подплашили, побягнали и тласнали двойката повторно към смъртта. Дали Стивън, както поискала Далия, отишъл в пъкъла, това авторът оставя на фантазията на читателя.

Тайгър ми смигна.

— У-ау — прошепна ми Сузи. — Откъде го знаеше? Чела ли си историята?

Поклатих глава. „Може би го е нямало в текста — мина ми през ума. — Може би Тайгър искаше да се изгаври с мен? Можех да го очаквам от него.“

Тайгър отново се обърна към класа.

— За домашна работа: потърсете си партньор и съчинете диалог дискусия, върху изречението: „Смъртта винаги настъпва прекалено рано“. Единият да е „за“, другият да го контрира. Всеки един от вас ще трябва да се опита да убеди другия. Естествено на английски.

Тайгър отново отправи поглед към мен.

— И на британски английски, моля. Срок на предаване: следващият вторник. Желая ви приятен следобед.

Чаках Сузи при стоянките за велосипеди. Беше си забравила спортния екип във физкултурния салон. Яд ме беше, че Себастиан ме изпревари и си избра Сузи като партньор за домашното. На мен ми се тропоса Аарон, който беше кръгла нула по английски. Което означаваше, че цялата тежест по написването щеше да падне върху мен. Но не ме интересуваше. До следващия вторник имаше още сума ти време.

— Как прекара нощта? — попита ме Сузи, когато най-после пристигна. — Можа ли да спиш. Или тайно…?

Поклатих глава.

— Не, останах си вкъщи. След това, което се случи вчера, щеше да е много рисковано.

— Когато си права, никой не може да ти го отрече — каза Сузи, която още сутринта подробно ме беше разпитала за моя уикенд. Колкото до това, как съм прекарала нощта при Луциан, се въздържах от подробности. Не исках да припомням на приятелката си случилото й се с Димо̀. Затова пък разказах съвсем подробно за дланите на Луциан и за неделния инцидент в бара.

— Все още не мога да повярвам — заговори Сузи. — Колко бара има в Хамбург? Стотици? Хиляди? И ти два дена поред нацелваш точно този, в който работи Луциан? — Сузи се закиска. — Писател, който описва в книгата си такава сцена, е отлична храна за всеки литературен критик.

— Вероятно — измърморих. — Но как Луциан направи това? Ето какво ме интересува много повече.

— Кое?

— Това с Яне. Неговият израз, когато майка погледна в неговата посока. Ако беше погледнал в нея, бих помислила, че я хипнотизира. Но той демонстративно отмести поглед. Тя изглежда, че нищо не беше видяла. Тя не го беше забелязала. Та това е невъзможно, Сузи.

Моята най-добра приятелка въздъхна.

— Да, то всъщност важи за всичко, което си ми разказвала за него. Например това с Джон Бой. Или за дланите му. Сигурна ли си, че няма никакви линии по тях?

— Сузи, ти за каква ме мислиш? За малоумна? Или сляпа? По дланта му нямаше нищо. Абсолютно нищо.

— Но всичко друго си му е на място, нали?

Сузи се ухили и аз я сбутах.

— Не сме стигали толкова далеч — отговорих и внезапно мисълта ми се пренесе при Себастиан. С него аз бях сложила бариерата, докато с Луциан поех сама инициативата. Въздъхнах.