Изабел Абеди - Луциан

Врабеца беше безмерно щастлива, защото след толкова търсене изглежда най-сетне беше намерила ателие. Тя ми разказваше за сдружението на художниците в Санкт Георг, което обитаваше една стара машинна фабрика и се наричаше „Хайката“. Художници от всички краища на Германия работели там в ателиетата си и един от тях действително се интересувал от пренаемане на неговото. Той пожелал да се срещне с Врабеца, все още необвързващо, но поне беше първа крачка.

Изглежда щастието са беше усмихнало и на Сузи. Това, че бях изчезнала от рождения ден, без да кажа, вече ми го беше простила. Както не можеше дълго да се гневи, така не успяваше да се справи и с това да се сърди дълго някому. Признавам й като голяма заслуга, че не направи повече опит да разбере какво се беше случило. Сузи ми се доверяваше, за разлика от Яне.

Междувременно Димо̀ беше намерил репетиционно помещение за — както се изрази Сузи — галактически нисък наем. За щастие това развитие на нещата държеше Димо̀ постоянно в състояние на еуфория, така че срещите им със Сузи преминаваха изключително в кръга на групата. Само веднъж се беше приближил опасно близко до сутиена й, и то към дясната страна, без подплънка.

— Пръстите му вече ме докосваха — каза тя и извъртя очи. — Беше абсолютно решен, когато джиесемът му иззвъня и собственикът на репетиционната му съобщи, че можем да отидем да подпишем договора. По дяволите, Беки. Смяташ ли, че предварително трябва да говоря с него. Но какво да му кажа? Какво би направила ти на мое място?

„Ако ме тормозят такива въпроси“, помислих си. Мъдрият отговор би бил вероятно, че Сузи трябва да си потърси приятел, за когото това щеше да е без значение. Но щеше ли тя наистина да се чувства по-добре? Много се съмнявах.

Отвърнах безпомощно:

— Бих изчакала, Сузи. Когато настъпи моментът, вече ще знаеш какво да правиш!

Сузи въздъхна, а аз се надявах този момент да се поотложи.

Единственото спасение в този период беше училището. Никога не бих повярвала, че ще мога да кажа такова нещо, но аз копнеех да отида там. За мой късмет учителят по испански ни бомбардираше с граматика и нови думи и за разлика от английския, трябваше системно да зубря по този език. По биология писахме контролно за влиянието на дрогите върху нервната система. Аарон, за подготовка, беше изпафкал през обедната почивка огромен тлъст джойнт и сега гледаше като хипнотизиран заек празния лист пред себе си. Шейла нервно дъвчеше химикалката си и наблюдаваше Себастиан, който беше навел глава над тетрадката и с бясно темпо изпълваше страница след страница.

Получавахме и тонове домашни по математика, а Тайгър ни даде една от своите специални задачи, която този път нямаше никаква връзка с Амброз.

— Изберете първото изречение от някой роман или разказ, което намирате за заслужаващо внимание — каза той. — Ако е от немска книга, преведете го на английски. Напишете съчинение на тема, как ви въздейства това изречение. Дали то ви говори нещо, дали звучи обещаващо, дали ви въвлича в разказа и ако е така, защо?

Той се спря за момент пред чина ми и отново ме загледа по този странен начин, от който вече започваше да ми става неприятно.

— Нещо не е наред ли? — попитах изнервено, но той само вдигна рамене и продължи нататък.

Следобеда прекарах предимно в ровене из книгите на Яне и Врабеца, наредени по рафтовете. Аз самата не притежавах много книги. Четенето, в повечето случаи, ме изнервяше, след няколко страници изпитвах настойчива необходимост да се движа и обикновено нищо не можеше да ме спре да изляза. Прелиствах романите на Барбара Вайн, любимата авторка на Яне, извадих няколко тома на Достоевски и накрая се спрях на книгата на Дафни дю Морие „Ребека“. Беше стара книга със съвсем пожълтели страници.

Първото изречение гласеше: Тази нощ сънувах, че съм отново в Мандърлей.

Потреперих и оставих книгата на мястото й. Най-накрая взех „Процесът“ на Кафка. Романът му започваше с думите: Някой трябва да е наклеветил Йозеф К., защото без да е направил нищо лошо, една сутрин беше арестуван.

Ето, помислих ядовито, това е подходящо. Занесох книгата в моята стая, но отложих съчинението за по-късно. Реших задачите по математика, говорих по телефона със Себастиан, който също като Сузи не спомена и дума повече за вечерта край Елба. А и ми олекна, защото не звучеше толкова студено. После започнахме да си пишем мейли с татко.

Валери току-що се научила да пише и се упражнявала прилежно, като си пишела домашните буквално върху масата за хранене. С химикалка „Единг“ тя изпонадраскала повърхността от старинно розово дърво с думи като cat, fat и hat.