Изабел Абеди - Луциан

— Може пък Яне да те пусне да отидеш — реши Себастиан, когато ме посети в края на седмицата в килията. В последните телефонни разговори, които имахме, лека-полека се бяхме сближили отново.

Седяхме на леглото ми, ядяхме „Тако“ с топено сирене и играехме на нашата стара игра Disco for two. Тя се състоеше в това да избираме различни песни от моята С колекция или от колекцията на Себастиан. После пускахме песента и се опитвахме да я свържем тематично с предишната, при което понякога като луди прескачахме от жанр в жанр. Накрая правехме микс от избраните песни, записвахме го на CD, като слагахме съответната дата, и го озаглавявахме Becks и Bastis Best of times. Междувременно нашето „специално издание“ наброяваше вече 10 CD-та. Току-що Себастиан беше изтърпял, пъшкайки, моята песен „Thriller“ на Майкъл Джексън. Сега пък той пусна „Sawdust“ — диска на Килърс.

Навън валеше, както и през изминалите дни. Елба преливаше, вчера дори предупредиха и по радиото за евентуално наводнение.

Естествено не бях казала на Себастиан защо толкова искам да отида на бала.

— Забрави — изръмжах в отговор на предположението му, че Яне може и да ме пусне. — Питах я вчера.

Струваше ми ужасно много да се преодолея, а отговорът на Яне ми подейства като нова плесница. Не. Никаква дискусия. Може ли да сменим темата?

— Добре — отвърна Себастиан. — Нямам чак толкова голямо желание да отида и не мисля, че ще загубиш кой знае какво.

Мълчахме, лапахме Тако чипс и хрупахме в такт с „Read my mind“, когато неочаквано Себастиан каза: „През лятото на 1963 се влюбих и баща ми се удави“.

Спрях да хрупам и го погледнах учудено.

— „Солена вода“ от Чарлз Симънс, поясни Себастиан. — Това е първото изречение от романа му, в което е концентрирано цялото съдържание. Гениално. Знаеш за какво става дума и в същото време изгаряш от любопитство да продължиш да четеш. Всички факти са налице, повярвал си веднага в тях, смяташ, че става дума за първа любов, имам предвид истинска, голяма и съдбоносна. Знаеш и че някой ще умре — не някой, а бащата на писателя. Единият обича, другият умира. Двете са свързани. Усещаш, че този, който разказва историята, се явява в края й, а там е друг, различен от този, който е бил в началото. В общи линии знаеш вече всичко, но все още не си го прочел. Сякаш авторът с това първо изречение отваря една врата и те хвърля в огромно тъмно помещение. Ти предполагаш къде може да са мебелите. Тук е масата, там леглото. Ти виждаш сенките им, но не цветовете и контурите. Мислите ти бродят, но все още без посока. Страхотно. Иска ми се и аз да го можех.

Погледнах Себастиан.

— Да пишеш?

— Да.

— Опитвал ли си?

Себастиан изсипа още една шепа Тако в устата си. Песента още не беше свършила.

— Смяна на темата — обяви Себастиан.

Аз също налапах шепа Тако.

— Окей. За какво искаш да говорим?

Себастиан се ухили.

— За кашкавала в ъгълчето на устата ти. Или как да го махнем по най-добрия начин оттам.

— Къде е? — сбърчих чело и раздвижих ъгълчетата на устата си. — Вляво или вдясно?

Себастиан повдигна с ръка брадичката ми и съвсем леко обърна лицето ми наляво, така че погледите ни се срещнаха.

Себастиан се засмя, но в очите му проблясваше. Страхове и желания се смесваха в погледа му. После се наведе напред, докато устните му се долепиха до моите. Миришеше на Тако и на себе си, този така познат Себастианов мирис, който можех да разпозная сред хиляди.

Ръката ми лежеше върху гърдите му, усещах ударите на сърцето му, бързи и силни. С връхчетата на пръстите си го държах на разстояние.

Can you read my mind…

— Недей разваля всичко — шепнех аз. — Моля те, не го разваляй. Дай ми още малко време.

Себастиан прехапа устни. Усещах разочарованието му, като че ли бях вътре в него. Усещах и собствената си тъга, която беше по-дълбока, отколкото ми се искаше.

Себастиан отвори уста, но преди да успее да каже нещо, вратата се отвори.

— Джиесемът ти. О… Извинявайте!

Яне стоеше в стаята. Гледаше ни двамата със Себастиан. Ние се отделихме един от друг. И тъкмо щях да се тросна, че домашният арест не изключва и посещения, когато забелязах, че Яне сияе цялата. Изглеждаше, сякаш товар беше паднал от гърба й.

Спрях плейъра.

— Съжалявам — каза бързо Яне. — Колко глупаво от моя страна да нахлуя така. Здравей, Себастиан. Джиесемът ти звъни, Ребека. Бащата на Себастиан. Ще говориш ли?