Изабел Абеди - Луциан

Какво ново при теб? , искаше да знае баща ми.

Домашния арест и причината за него ги премълчах. Вместо това го попитах за прадядо ми. Не си представях, че ще помни нещо от толкова малък, но ме интересуваше.

Отговорът дойде още на следващия ден:

О, да. Биографията на дядо Уилям Ал значи е при вас? Не мога да повярвам, че Яне е искала да я продаде на битака. Отлично, браво, че героично спасяваш нашата семейна история.

Ухилих се и зачетох по-нататък.

Бях още малък, когато той почина. Може би на шест или седем. Баба ти казваше, че изяждал всички с парцалите, но мен явно ме обичаше. Странно, че в книгата си е поместил точно снимката на езерото Насименто. Единственият спомен, който съм запазил от него, е от посещенията ми там. Не съм ли ти казвал, че ми завеща къщата? Все едно, последните години от живота си ги прекара там и съвсем сам. Той ме научи да хвърлям въдицата от кея при езерото. Един път на куката се хвана огромна пъстърва. Крещях като луд и когато взе да се мята по дъсчената пътека до мен, прадядо ти ми подаде един прът. Каза да я цапардосам, за да я зашеметя. Трябва да ти кажа, че ми беше доста гадничко. Но беше само началото. Прадядо ти ми даде ножа си. Каза, че трябва да я пробода между хрилете, по посока на главата. Там съм щял да улуча сърцето, тогава рибата наистина щяла да е мъртва. И аз го направих. Но когато рибата втренчи в мен изцъклените си очи, се разревах… Прадядо ти искаше да знае дали ми е дожаляло за рибата. Но не беше това.

Бях се разплакал заради усещането, което предизвика намушкването с ножа. Беше нещо като опиянение. Ужасно се засрамих и го казах на дядо си. И тогава той ме погледна с един поглед, мисля си, че затова си спомням още всичко така ясно. Той ми обясни, че има много начини да убиваш. Но че този е почтен. А това, че съм усетил такова опиянение, било нормално. И че не би трябвало да се срамувам.

Когато сега се замислям над това, ми се струва ужасно. Но тогава обяснението ме удовлетвори.

Препрочетох мейла няколко пъти. Това, че баща ми е наследил къщата на езерото Насименто от моя прадядо, не го знаех — или най-малкото, не си спомнях. Но много повече ме занимаваше въпросът, какво е имал предвид с „много, различни начини на убиване“.

Мислите ми се върнаха към критичните статии от приложението в книгата, към славата му на литературен критик — човекът със смъртоносното перо, и към самоубийството на любимия автор на Тайгър, чието творчество унищожил прадядо ми. Замислих се дали да пиша за това на баща си, но вместо това го попитах за предизборната борба. Той ми разказа подробно, че за първи път се ангажира политически. Беше твърдо убеден, че Обама ще излезе пред Маккейн, но истинската борба тепърва предстои. И че повече не може да се заблуждаваме по отношение на икономическата криза.

Както обикновено, мейлът завършваше с думите. Wish you were here, little wolf , но точно днес се беше заинтересувал в PS: „А как е голямата вълчица? “

Въздъхнах. Хмм, как ли ще е? Тя готвеше. Щом се върнеше от работа, Яне превръщаше кухнята в ресторант с три звезди с гурме — ястия от цял свят. Всеки ден на масата се появяваше ново празнично блюдо: черни спагети с кокосово мляко и скариди, рагу от сърна със сос от червено вино и черешов сок, морски език с манатарки, картофи и бешамел, Loup de Mer със салца от домати и кайсии, пълнени пилешки гърди в сос „Марсала“ върху спаначена горгонзола. По време на хранене мълчанието беше толкова дълбоко, че и хапка не можех да преглътна. За разлика от Сузи, аз можех да бъда доста злопаметна, когато смятах, че постъпват несправедливо с мен.

Положението сега обаче беше съвсем различно. Разприте ни с Яне биваха обикновено нещо като лятна буря: бързо, силно избухване и отново небето се проясняваше. Сега обаче това мъгляво потискащо нищо беше някакво ново нещо за нас двете, или по-точно — за нас трите.

Аз и Яне седяхме на масата с наведени глави над чиниите и след като Врабеца беше хвърляла почти сто от нейните погледи, тя почукваше с вилицата по масата и заявяваше, че й е писнало, и то много.

Е, и на мен също. Но нямах абсолютно никакво желание да направя първата крачка. Яне не беше права и колкото и да се чумереше, изобщо не се чувствах отговорна. Последната ни Ladies’ Night се беше провалила, но и това ми беше безразлично. Единственото, което с всеки изминал ден ме занимаваше все повече и повече, беше как да отида следващия петък на маскения бал.

След срещата ни на плажа Луциан изобщо не се беше появявал. Все по-силно в мен се насаждаше чувството, че изобщо не иска да ме види. И шансовете той да се появи на Хелоуин в този клуб бяха точно толкова малки, колкото и моите да напусна къщата. 31 октомври беше последният ден на моя арест. Бях го отбелязала с малко червено кръстче в календара и колкото повече наближаваше, толкова по-нервна ставах. Всеки ден го поглеждах и когато го правех, се тормозех още повече.